Лев Толстой
Ана Каренина (149)

Когато Алексей Александрович влезе в малкия уютен кабинет на графиня Лидия Ивановна, отрупан със старинен фарфор и окичен с портрети, самата домакиня още я нямаше. Тя се преобличаше.

Кръглата маса бе застлана с покривка и бе поставен китайски прибор и сребърен спиртен чайник. Алексей Александрович разсеяно огледа безбройните познати портрети, които украсяваха кабинета, седна до масата и разтвори лежащото на нея Евангелие. Шумоленето от копринената рокля на графинята го отвлече.

— Ето сега можем да седнем спокойно — каза графиня Лидия Ивановна, като се промъкна бързо с развълнувана усмивка между масата и дивана — и да поприказваме, докато пием чай.

След няколко подготвителни думи, като дишаше тежко и се изчервяваше, графиня Лидия Ивановна предаде полученото от нея писмо в ръцете на Алексей Александрович.

Той прочете писмото и дълго мълча.

— Не смятам, че бих имал право да й откажа — плахо каза тон, като повдигна очи.

— Приятелю! Вие не виждате у никого зло!

— Напротив, виждам, че всичко е зло. Но справедливо ли е това?

По лицето му се четеше нерешителност и търсене на съвет, подкрепа и ръководство в една объркана за него работа.

— Не — прекъсна го графиня Лидия Ивановна. — Всичко има граници. Разбирам безнравствеността — не съвсем искрено каза тя, тъй като никога не можеше да разбере онова, което довежда жените до безнравственост, — по не разбирам жестокостта, и то към кого? Към вас! Как може да остане в тоя град, дето сте вие? Не, докато човек е жив, все се учи. И аз се уча да разбирам вашата възвишеност и нейната низост.

— А кой ще хвърли камък? — каза Алексей Александрович, очевидно доволен от ролята си. — Аз й простих всичко и затова не мога да я лиша от нуждата й от любов — любовта към сина й…

— Но любов ли е това, приятелю? Искрено ли е то? Да кажем, вие сте й простили, прощавате й… но имаме ли право да влияем върху душата на тоя ангел? Той я смята за умряла. Моли се за нея и моли Бога да й прости греховете… И така е по-добре. Какво ще си помнели сега?

— Не съм мислил за това — каза Алексей Александрович, който очевидно се съгласяваше.

Графиня Лидия Ивановна закри лицето си с ръце и млъкна. Тя се молеше.

— Щом искате моя съвет — каза тя, след като се помоли и откри лицето си, — не ви съветвам да направите това. Нима не виждам как страдате, как това нещо развреди всичките ви рани? Но да предположим, че вие както винаги не мислите за себе си. Докъде може да доведе всичко това? До нови страдания за вас, до мъки за детето! Ако у нея е останало нещо човешко, тя сама не трябва да иска това. Не, решително не ви съветвам и ако ми разрешите, аз ще й пиша.

И Алексей Александрович се съгласи и графиня Лидия Ивановна написа следното писмо на френски:

„Уважаема госпожо,

Споменът за вас може да подтикне сина ви към въпроси, на които не може да се отговори, без да се всее в душата на детето дух на критичност към онова, което трябва да бъде светиня за него, и затова ви моля да разберете отказа на мъжа ви в духа на християнската любов. Моля всевишния за милосърдие към вас.

Графиня Лидия“

Това писмо постигна скритата цел, която графиня Лидия Ивановна не искаше да признае дори пред себе си. То оскърби Ана до дъното на душата.

От своя страна, след като се върна от Лидия Ивановна у дома си, Алексей Александрович не можа тоя ден да се отдаде на обикновените си занятия и да намери онова душевно спокойствие на вярващ и спасен човек, което чувствуваше по-рано.

Споменът за жена му, която така много бе виновна пред него и пред която той беше толкова свят, както справедливо му казваше графиня Лидия Ивановна, не трябваше да го смущава; но той ме бе спокоен: не можеше да вникне в книгата, която четеше, не можеше да прогони мъчителните си спомени за отношенията си към нея, за ония грешки, които, както му се струваше сега, бе направил спрямо нея. Спомни си как на връщане от конните надбягвания бе посрещнал нейното признание в изневяра (и особено това, че от нея искаше само да пази външно приличие, а не бе прибягнал до дуел) и това го измъчваше като разкаяние. Мъчеше го също и споменът за писмото, което бе й писал; и особено прошката му, никому ненужна, и грижите му за чуждото дете изгаряха сърцето му от срам и разкаяние.

И точно същото чувство на срам и разкаяние изпитваше сега, като прехвърляше през ума си цялото си минало с нея и си спомняше неуместните думи, с които подир дълги колебания бе и направил предложение.

„Но в какво съм виновен?“ — казваше си той. И тоя въпрос винаги пораждаше у него друг въпрос — дали иначе чувствуват, иначе любят, иначе се женят тия други хора, тия Вронски, Облонски… тия камерхери с дебели прасци на краката? И той си представяше цялата тая редица свежи, силни, несъмняващи се хора, които неволно винаги и напред привличаха любопитното му внимание. Той пъдеше от себе си тия мисли, стараеше се да се убеждава, че не живее за тукашния временен живот, а за вечния, че в душата му има мир и любов. Но това, че в тоя пременен, нищожен живот бе направил, както му се струваше, някои нищожни грешки, го измъчваше така, сякаш не съществуваше онова вечно спасение, в което вярваше. Ала изкушението не продължи дълго и скоро пак в душата на Алексей Александрович се възстанови онова спокойствие и оная възвишеност, благодарение на които можеше да забрави това, за което не искаше да си спомня.