Лев Толстой
Ана Каренина (238)

II

Целия ден през време на най-различни разговори, в които вземаше участие сякаш само с външната страна на ума си, въпреки че бе се разочаровал от промяната, която трябваше да настъпи в него, Левин непрестанно усещаше с радост пълнотата на сърцето си.

След дъжда беше твърде мокро и затова не отидоха на разходка; при това и буреносните облаци не изчезваха от кръгозора и тук-там преминаваха по небето, като гърмяха и се чернееха. Цялата компания прекара до края на деня в къщи.

Спорове не водеха вече, а, напротив, след обеда всички бяха в най-добро настроение.

Отначало Катавасов разсмиваше дамите с оригиналните си шеги, които винаги се харесваха много при първо запознаване с него, но след това, поканен от Сергей Иванович, разправи твърде интересните си наблюдения върху разликата в характерите и дори във физиономиите на женските и мъжките стайни мухи и за живота им. Сергей Иванович също беше весел и през цялото време на чая, поканен от брат си, изложи възгледа си върху бъдещето на източния въпрос, и то така просто_и хубаво, че всички се заслушаха.

Само Кити не можа да го изслуша докрай — извикаха я да къпе Митя.

Няколко минути след излизането на Кити извикаха и Левин при нея в детската стая.

Като остави чая си и също съжаляваше за прекъснатия интересен разговор, а същевременно се и безпокоеше защо го викат, понеже това ставаше само при важни случаи, Левин тръгна към детската стая.

Въпреки че неизслушаният докрай план на Сергей Иванович как освободеният четиридесетмилионен славянски свят трябва заедно с Русия да започне нова епоха в историята бе го заинтересувал много като нещо съвсем ново за него и въпреки че бе разтревожен и от любопитството, и от безпокойството защо го викат — още щом излезе от приемната и остана сам, той веднага си спомни тазсутрешните си мисли. И всички тия схващания за значението на славянския елемент във всемирната история му се видяха така нищожни в сравнение с това, което ставаше в душата му, че той за миг забрави всичко това и се отдаде на същото настроение, в което беше тая сутрин.

Сега не си спомняше, както ставаше по-рано, целия ход на мисълта си (нямаше и нужда от това). Изведнъж се отдаде на онова чувство, което го ръководеше, което бе свързано с тия мисли, и откри, че в душата му това чувство е още по-силно и по-определено, отколкото по-рано. Сега с него не ставаше това, което се случваше при по-раншните опити да намери успокоение, когато трябваше да възстанови целия ход на мисълта си, за да може да намери чувството. Сега, напротив, чувството на радост и успокоение беше по-живо, отколкото по-рано, а мисълта не можеше да догони чувството.

Той вървеше по терасата, гледаше двете звезди, които се бяха появили на потъмнялото вече небе, и изведнъж си спомни: „Да, когато гледах небето, аз мислех, че сводът, който виждам, не е лъжа, но при това не домислих нещо докрай, нещо скрих от себе си — помисли той. — Но каквото и да има там, не може да има възражение. Достатъчно е човек да помисли — и всичко ще стане ясно!“

Когато влизаше вече в детската стая, спомни си какво е онова, което бе скрил от себе си. То беше, че ако главното доказателство за божеството е откровението за доброто, защо това откровение се ограничава само с християнската черква? Какво отношение към това откровение имат вярванията на будисти и мохамедани, които също изповядват и правят добро?

Струваше му се, че той има отговор на тоя въпрос; но преди още да го каже на себе си, влезе вече в детската стая.

Кити стоеше със запретнати ръкави при ваната над плискащото се в нея дете и когато чу стъпките на мъжа си, обърна се с лице към него и усмихната го повика. С едната си ръка тя поддържаше под главата пълничкото дете, което плуваше по гръб и свиваше крачката си, а с другата го търкаше с гъбата, като изопваше равномерно мускула си.

— Ела, погледни, погледни! — каза тя, когато мъжът й пристъпи до нея. — Агафия Михайловна е права. То познава вече.

Въпросът беше, че от днес Митя очевидно несъмнено познава вече близките си.

Щом Левин пристъпи до ваната, веднага направиха опит и опитът бе напълно сполучлив. Нарочно извикаха готвачката и тя се наведе над детето. То се намръщи и заклати отрицателно глава. Но когато се наведе Кити, то светна в усмивка, опря ръчички в гъбата и запрухка с устни, като нададе такъв доволен и странен звук, че не само Кити и бавачката, но и Левин изпадна в неочакван възторг.

Извадиха на ръка детето от ваната, изплакнаха го с вода, обвиха го с чаршаф, избърсаха го и след пронизващия му писък го подадоха на майка му.

— Колко се радвам, че го обикваш вече! — каза Кити на мъжа си, след като спокойно седна на обикновеното си място с детето на гърди. — Много се радвам. Защото бе започнало да ми става мъчно. Ти казваше, че не чувствуваш нищо към него.

— Не, нима съм казвал, че не чувствувам нищо? Казвах само, че съм се разочаровал.

— Как, от него ли си се разочаровал?

— Не от него, а от чувството си; очаквах повече. Очаквах, че като сюрприз у мене ще се развие едно ново приятно чувство. И изведнъж вместо това — погнуса, жалост…

Тя го слушаше внимателно през детето, като слагаше на тънките си пръсти пръстените, които сваляше, когато къпеше Митя.

— И главно, чувствувах много повече страх и жалост, отколкото удоволствие. Днес, след тоя страх през времена бурята, разбрах колко го обичам.

Кити светна в усмивка.

— Ама ти много ли се уплаши? — каза тя. — И аз се изплаших, но повече ме е страх сега, когато мина. Ще ида да видя дъба. А колко мил е Катавасов! Пък и въобще целия ден беше толкова приятно. И ти се държиш така добре със Сергей Иванович, когато поискаш… Хайде, иди при тях. Тук след къпането винаги е горещо и задушно…