Лев Толстой
Ана Каренина (39)

V

— Малко е нескромно, но е толкова мило, че ужасно ми се иска да ви го разправя — каза Вронски, като я гледаше със засмени очи. — Няма да назовавам имена.

— Толкоз по-добре, аз ще ги налучквам.

— Слушайте сега: вървят двама весели младежи…

— Разбира се, офицери от вашия полк?

— Аз не казвам офицери, а просто двама похапнали младежи…

— Кажете по-добре: пийнали.

— Така да е. Отиват на обед у един свой другар в най-весело настроение. Гледат, една хубавичка жена ги настига с файтон, озърта се и — поне на тях така им се струва — кима им и се смее. Те, разбира се, подире й. Препускат с всичка сила. За тяхна изненада хубавицата спира пред входа на същата къща, където отиват и те. Хубавицата изтичва на горния етаж. Те виждат само румените устица изпод късия й воал и прекрасните й малки крачка.

— Вие разправяте това с такова чувство, сякаш сте единият от тях.

— А какво ми казахте преди малко? И тъй, младежите влизат у другаря си, той давал прощален обяд. И, разбира се, те си пийват може би повечко, както става винаги на прощалните обеди. През време на обеда разпитват кой живее в горния етаж на същата къща. Никой не знае това и само когато запитват лакея на домакина: живеят ли горе мамзели, той отговаря, че там ги има много такива. След обеда младежите отиват в кабинета на домакина и пишат писмо до непознатата. Написали страстно писмо, признание, и сами занасят писмото горе, та да разяснят това, което в писмото би се оказало не твърде ясно.

— Защо ми разправяте такива мръсотии? Е, и после?

— Звънят. Излиза слугинята, те й дават писмото и я уверяват, че и двамата са толкова влюбени, че ей сега ще умрат пред вратата. Слугинята в недоумение води преговори. Изведнъж идва един господин с бакенбарди като наденички, червен като рак, казва им, че в къщата не живее никой друг освен жена му и ги изгонва и двамата.

— Отде знаете, че бакенбардите му са били, както казвате, като наденички?

— Слушайте сега. Днес ходих да ги помирявам.

— Е, и какво стана?

— Тук е най-интересното. Оказа се, че това е една щастлива двойка: титулярен съветник и титулярна съветница. Титулярният съветник подава жалба и аз ставам помирител, и то какъв!… Уверявам ви, Талейран е нищо в сравнение с мене.

— Но каква трудност има тук?

— Слушайте, слушайте… Ние се извинихме както трябва. „Отчаяни сме, молим да ни простите за злополучното недоразумение.“ Титулярният съветник с наденичките поомеква, но иска също да изрази чувствата си, а когато рече да ги изрази, започва така да се горещи и да говори грубости, че аз отново трябва да пусна в ход всичките си дипломатически способности. „Съгласен съм, че постъпката им е лоша, но моля да вземете под внимание недоразумението и младостта им; при това хората току-що са били похапнали. Нали разбирате? Те се разкайват искрено, молят да простите вината им.“ Титулярният съветник пак омеква: „Съгласен съм, графе, и съм готов да им простя, но, разбирате ли, съпругата ми, моята съпруга, е честна жена и се излага на преследвания, грубости и дързости от страна на някакви си хлапаци, мръс…“ И знаете ли, единият от хлапаците присъствува и аз трябва да ги помирявам. Отново пущам в ход дипломацията и отново, тъкмо когато трябва да се тури край на цялата тая разправия, моят титулярен съветник се горещи, черви се, наденичките му се изправят и отново се впускам в дипломатически тънкости.

— Ах, трябва да ви разправя тая история! — засмяна се обърна Бетси към влязлата в ложата й дама. — Той тъй ме разсмя.

— Е, bonne chance^[1] — прибави тя, като подаде на Вронски единия си пръст, с който не държеше ветрилото, и с движение на раменете отпусна повдигналия се корсаж на роклята, та когато излезе отпред, до рампата, под газовата светлина и пред очите на всички, да бъде както трябва разголена.

Вронски отиде във Френския театър, дето действително трябваше да се срещне с полковия командир, който не пропущаше нито едно представление в театъра, за да поприказва с него във връзка с миротворството си, което го занимаваше и забавляваше вече трети ден. В тая работа бе замесен Петрицки, когото той обичаше, и един друг, наскоро постъпил на служба, славен момък и отличен другар, младият княз Кедров. И, главно, тук бяха засегнати интересите на полка.

И двамата бяха в ескадрона на Вронски. При полковия командир бе идвал един чиновник, титулярният съветник Венден, с оплакване срещу негови офицери, които оскърбили жена му. Младата му жена, както разправил Венден — той бил женен от шест месеца, — била с майка си на черква и понеже изведнъж почувствувала неразположение, което се дължало на известно състояние, не можела да стои повече и си тръгнала към къщи с първия срещнат файтон. Тогава именно я погнали офицерите, тя се изплашила и като се почувствувала още по-зле, хукнала по стълбата към къщи. Венден, който се бил върнал от учреждението, чул звънеца и някакви гласове, излязъл и като видял пияните офицери с писмото, изпъдил ги. Той молеше да им наложат строго наказание.

— Не, все пак — бе казал полковият командир на Вронски, когато го извика при себе си — Петрицки става невъзможен. Не минава седмица без някоя история. Тоя чиновник няма да се откаже лесно, ще отиде по-далеч.

Вронски виждаше цялата неблаговидност на тая работа, виждаше, че тя не може да се свърши с дуел, че трябва да се направи всичко възможно, за да се укроти тоя титулярен съветник и да се потуши работата. Полковият командир бе извикал Вронски тъкмо защото го познаваше като благороден и умен човек и главно като човек, който държи за честта на полка. Те си поприказваха и решиха, че Петрицки и Кедров трябва да отидат заедно с Вронски да се извинят пред титулярния съветник. И двамата, и полковият командир, и Вронски, разбираха, че името на Вронски и флигеладютантският му вензел могат да помогнат много за укротяване на титулярния съветник. И наистина тия две средства се оказаха донейде ефикасни; но резултатът от помиряването бе останал съмнителен, както личеше от разказа на Вронски.

Когато пристигна във Френския театър, Вронски се уедини с полковия командир във фоайето и му разправи за своя успех или неуспех. След като обмисли всичко, полковият командир реши да остави делото без последствие, но след това вече за свое удоволствие започна да разпитва Вронски за подробностите на срещата и дълго не можеше да сдържи смеха си, като слушаше разказа на Вронски как успокоилият се титулярен съветник изведнъж кипвал отново, като си спомнял подробно станалото, и как Вронски, лавирайки при последните си помирителни думи, се оттеглял, за да избута напред Петрицки.

— Мръсна, но комична история. Как може Кедров да се дуелира с тоя господин! Значи, ужасно се ядосва, а? — отново запита той със смях. — Ами как ти се вижда тая вечер Клер? Чудо! — каза той за новата френска артистка. — Колкото пъти и да я гледаш, все е нова. Само французите са способни на това.