Лев Толстой
Ана Каренина (32)

XXXII

Първото лице, което посрещна Ана в къщи, беше синът й. Той хукна към нея по стълбата, въпреки вика на гувернантката, и с отчаян възторг викаше: „Мама, мама!“ Дотича до нея и увисна на шията й.

— Нали ви казах, че е мама! — викна той на гувернантката. — Аз знаех!

И синът, както и мъжът й, пробуди у Ана чувство, което приличаше на разочарование. Тя си го представяше по-хубав, отколкото беше в действителност. Трябваше да слезе до действителността, за да го почувствува такъв, какъвто беше. Но и такъв, какъвто беше, той бе прелестен с русите си къдри, със сините очи и пълните си стройни крачета в силно изопнати чорапи. Ана изпитваше почти физическа наслада, усещайки близостта и ласките му, и нравствено успокоение, когато срещнеше простодушния му, доверчив и любещ поглед и слушаше наивните му въпроси. Тя извади подаръците, които му бяха пратили децата на Доли, и му разправи, че в Москва има едно момиченце Таня и че тая Таня знае да чете и учи дори другите деца.

— Ами аз по-лош ли съм от нея? — попита Серьожа.

— За мене ти си най-добрият в света.

— Аз зная това — усмихнат каза Серьожа.

Ана не бе успяла още да изпие кафето си, когато доложиха, че идва графиня Лидия Ивановна. Графиня Лидия Ивановна беше висока пълна жена с болезнено-жълт цвят на лицето и с прекрасни замислени черни очи. Ана я обичаше, но днес сякаш за пръв път я видя с всичките й недостатъци.

— Е, как е, мила, занесохте ли маслиненото клонче? — попита графиня Лидия Ивановна още щом влезе в стаята.

— Да, всичко се свърши, но то не било така сериозно, както мислехме ние — отвърна Ана. — Изобщо моята belle soeur е твърде решителна.

Но графиня Лидия Ивановна се интересуваше от всичко, което не я засяга, и имаше навик никога да не слуша това, което я интересува; тя прекъсна Ана:

— Да, в света има много мъка и злина, а днес аз съм така съсипана.

— Какво има? — попита Ана, като се мъчеше да сдържи усмивката си.

— Започвам вече да се уморявам от напразното чупене на копия за правдата и понякога съвсем се разстройвам. Делото на сестричките (това беше една филантропична, религиозно-патриотична организация) бе тръгнало уж отлично, но с тия господа не може да се направи нищо — прибави графиня Лидия Ивановна с иронична покорност към съдбата. — Те се уловиха за идеята, изопачиха я и след това обсъждат така дребнаво и нищожно. Двама-трима души, между тях и мъжът ви, разбират цялото значение на това дело, а другите само пречат. Вчера Правдин ми писа…

Правдин беше известен панславист в чужбина и графиня Лидия Ивановна предаде съдържанието на писмото.

След това графинята разправи и за други неприятности и интриги срещу инициативата за обедняване на черквите и си отиде бързо, понеже днес трябвало да ходи още на заседание на едно дружество и в Славянския комитет.

„Такава си беше и по-рано; но защо не съм забелязвала по-рано? — каза си Ана. — Или днес тя е много нервирана? А наистина смешно е: нейната цел е добродетелта, тя е християнка, а все се сърди, все има врагове и враговете й са винаги на почвата на християнството и добродетелта.“

След графиня Лидия Ивановна дойде една приятелка, жена на директор, и разправи всички градски новини. В три часа и тя си отиде и обеща да дойде за обяд. Алексей Александрович беше в министерството. Останала сама, Ана Аркадиевна използува предобедното си време, за да присъствува при храненето на сина си (той обядваше отделно), да си подреди нещата, да прочете и отговори на бележките и писмата, които бяха се натрупали на масата й.

Чувството на безпричинен срам, което изпитваше при пътуването, и вълнението й напълно изчезнаха. В обикновените условия на живота тя се чувствуваше пак твърда и безупречна.

С учудване си спомни вчерашното си състояние. „Какво бе станало? Нищо. Вронски каза една глупост, на която лесно може да се сложи край, и аз му отговорих както трябва. Няма смисъл и не трябва да казвам на мъжа си. Да се говори за това, значи да се придава важност на нещо, което не заслужава.“ Спомни си как бе разправила на мъжа си за едно почти признание, което й направи в Петербург един млад човек от подчинените на мъжа й, и как Алексей Александрович отговори, че всяка жена от висшето общество може да бъде изложена на това, но той има пълна вяра в нейния такт и никога не ще си позволи да унижи и себе си, и нея с излишна ревност. „Значи, няма защо да му казвам? Да, слава Богу, че няма и какво да му казвам“ — рече си тя.