Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XVII

 

— Само ако не ми беше жал да захвърля това, което е създадено… положен е толкова труд… бих махнал с ръка на всичко, бих го продал и бих заминал като Николай Иванович… да слушам Елена — каза помешчикът и приятна усмивка освети умното му старо лице.

— Ама не го захвърляте — каза Николай Иванович Свияжски, — значи имате сметка.

— Сметката е една, че живея у дома си, нито съм го купил, нито съм го взел под наем. И все живееш с надеждата, че народът ще се вразуми. А иначе, вярвате ли — това пиянство, тоя разврат! Всичко си разделиха помежду си, ни кончета, ни кравички. Умира от глад, а ако го наемете за работник, гледа да ви развали всичко, а отгоре на туй ви вика и при мировия съдия.

— Но и вие можете да се оплачете на мировия съдия — каза Свияжски.

— Аз ли да се оплача? За нищо на света! Ще започнат да разправят такива работи, че ще съжаляваш, дето си се оплакал! Ето на тухларницата — взеха капаро и си отидоха. Какво направи мировият съдия? Оправда ги. Всичко се крепи само от общинския съд и кмета. Той им идва до̀хак по старовремски. Няма ли това — зарязвай всичко. Бягай накрай света!

Очевидно помешчикът дразнеше Свияжски, но Свияжски не само не се сърдеше, но явно се забавляваше от това.

— Но ето ние водим стопанството си без такива мерки — усмихнат каза той, — аз, Левин, негова милост.

Той посочи другия помешчик.

— Да, работата на Михаил Петрович върви, но попитай го как. Нима това е рационално стопанство? — каза помешчикът, който очевидно се перчеше с думата „рационално“.

— Моето стопанство е скромно — каза Михаил Петрович. — Благодаря на Бога. Цялото ми стопанство е — да мога наесен да събера парички за данъците. Дойдат селяните: бащице, татко, спаси ни! А нали са свои селяни, съседи, стане ти жал. Дадеш им за първата третина, па им кажеш: помнете, деца, аз ви помогнах, но и вие ще ми помогнете кога стане нужда — за сеитба на овес ли, за коситба ли, за жетва ли, — и уговориш по колко на глава. Истина е, между тях има и безсъвестни.

Левин, който отдавна познаваше тия патриархални методи, се спогледа със Свияжски и прекъсна Михаил Петрович, като се обърна отново към помешчика с побелелите мустаци.

— Но какво смятате вие — попита той, — как трябва да се води сега стопанството?

— Тъкмо както го води Михаил Петрович: или да се даде на изполица, или под наем на селяните; така може да се направи, само че с това се унищожава общото богатство на държавата. Докато при крепостния труд и добре обзаведеното стопанство земята ми даваше от едно девет, при изполицата ще даде от едно три. Еманципацията погуби Русия!

Свияжски с усмихващи се очи погледна Левин и дори му направи едва доловим ироничен знак; но Левин не смяташе, че думите на помешчика са смешни — той разбираше него повече, отколкото можеше да разбере Свияжски. А много нещо от това, което отпосле говори помешчикът, за да докаже защо Русия е погубена от еманципацията, му се видя дори доста вярно, ново за него и неопровержимо. Очевидно помешчикът изказваше собствени мисли, което се случва толкова рядко, и то мисли, до които е дошъл не от желание да запълни с нещо празния си ум, а мисли, които са се зародили в условията на живота му, над които се е връщал много пъти в уединението си на село и ги е обмислял от всички страни.

— Работата, ще се съгласите, е в това, че всеки прогрес се извършва само от властта — каза той, като желаеше очевидно да покаже, че не е чужд на образованието. — Вземете реформите на Петър, Екатерина, Александър. Вземете историята на Европа. Това се отнася особено до прогреса в земеделския бит. Дори картофите — и те са въведени у нас със сила. Та и с рало също не винаги са орали. И то е въведено може би при едновремешните удели, но сигурно е въведено със сила. В наше време, при крепостното право, ние, помешчиците, водехме стопанството си с усъвършенствувания; и сушилни, и веялки, и извозване на тор, и всички оръдия — всичко въвеждахме със своята власт, и отначало селяните се противопоставяха, а след това ни подражаваха. А сега, след унищожаването на крепостното право, ни отнеха властта; и стопанството ни, там, дето е стигнало високо равнище, трябва да слезе до най-диво, първобитно състояние. Така разбирам аз тия работи.

— Но защо пък? Ако то е рационално, можете да го водите, като го дадете под наем — каза Свияжски.

— Вече нямам власт. Позволете да попитам, с кого ще го водя?

— „Ето я — работната сила, главния елемент на стопанството“ — помисли си Левин.

— С работниците.

— Работниците не искат да работят и да си служат с добри оръдия. Нашият работник знае само едно — да се напие като свиня и пиян да развали всичко, което му дадете. Ще напои конете уморени, ще изпокъса хубавите такъми, ще смени някое колело с шини и ще изпие пак парите, във вършачката болтче ще пусне, за да я счупи. Мъка му е да гледа това, което не е по волята му. От това се и понижи цялото равнище на стопанството. Земите са занемарени, обрасли са с пелин или са раздадени на селяните и дето по-рано са произвеждали милион крини, сега произвеждат сто хиляди; общото богатство се намали. Ако правеха същото, но със сметка…

И той започна да развива своя план за освобождение, при който биха се премахнали тия неудобства.

Левин не се интересуваше от това, но когато помешчикът свърши, той се върна към първите му думи и каза, като се обърна към Свияжски и се мъчеше да го предизвика да изкаже сериозното си мнение.

— Това, че равнището на стопанството спада и че при нашите отношения към работниците не може да се води успешно едно рационално стопанство, е напълно право — каза той.

— Аз не мисля така — вече сериозно възрази Свияжски — виждам само, че ние не умеем да водим стопанство и че, наопаки, стопанството, което сме водили при крепостното право, не само че не стоеше много високо, а беше твърде ниско. Ние нямаме нито машини, нито добър работен добитък, нито истинско ръководство, нито умеем да смятаме. Попитайте стопанина — той не знае от какво има и от какво няма сметка.

— Италианско счетоводство — иронично каза помешчикът. — Както и да смяташ, щом като ви изпоразвалят всичко, печалба няма да има.

— Защо пък да изпоразвалят? Калпавата вършачка, ваше руско производство, ще счупят, но моята парна няма да счупят. Руските кончета — как ги казваха? — тасканска порода, дето ги дърпат за опашките, ще ги похабят, но я се снабдете със здрави работни коне и вижте дали ще ги похабят. Така е с всичко. Ние трябва да издигаме по-високо стопанството.

— Да имаше с какво, Николай Иванич! Вие сте добре, но аз издържам син в университета, а малките учат в гимназия, така че не мога да купувам здрави работни коне.

— А банките защо са?

— За да ми продадат и последната черга на търг ли? Не, благодаря!

— Не съм съгласен, че трябва и че може да се повдигне още по-високо равнището на стопанството — каза Левин. — Аз се занимавам с тая работа и имам средства, но не мога да направя нищо. Не зная кому са полезни банките. Поне аз, за каквото и да съм харчил пари в стопанството, все е било на загуба: за добитъка — загуба, за машината — загуба.

— Виж, това е вярно — потвърди помешчикът с побелелите мустаци и дори се засмя от удоволствие.

— И аз не съм сам — продължи Левин, — ще посоча за пример всички стопани, които работят рационално; всички, с редки изключения, работят на загуба. Я кажете вие, вашето стопанство носи ли печалба? — каза Левин и веднага в погледа на Свияжски той долови оня бегъл израз на уплаха, какъвто забелязваше винаги, когато искаше да проникне отвъд приемните стаи в ума на Свияжски.

Освен това тоя въпрос от страна на Левин не беше твърде почтен. Току-що, докато пиеха чай, домакинята му бе казала, че това лято извикали от Москва един немец, опитен счетоводител, който срещу възнаграждение от петстотин рубли прегледал сметките на стопанството им и намерил, че то носи повече от три хиляди рубли загуба. Тя не помнела колко именно, но струвало й се, че немецът пресметнал до последната копейка.

Когато стана дума за печалбата от стопанството на Свияжски, помешчикът се усмихна, защото очевидно знаеше каква печалба може да има неговият съсед, дворянски представител.

— Може и да не носи печалба — отвърна Свияжски. — Това доказва само, че аз или съм лош стопанин, или че харча капитала си за увеличаване на рентата.

— Ах, тая рента! — с ужас извика Левин. — Рента може би има в Европа, дето земята се е подобрила от вложения в нея труд, но у нас цялата земя става по-лоша от обработването й, сиреч изтощават я, така че няма никаква рента.

— Как да няма рента? Това е закон.

— Но ние сме извън закона: рентата няма нищо да ни обясни, а наопаки, ще ни обърка. Не, кажете ми, как учението за рентата може да бъде…

— Искате ли кисело мляко? Маша, донеси ни тук кисело мляко или малини — обърна се той към жена си. — Сега малините зреят много до късно.

И в най-хубаво настроение Свияжски стана и се отдалечи, като предполагаше, изглежда, че разговорът се е свършил на същото това място, дето на Левин се струваше, че едва започва.

След като остана без събеседника си, Левин продължи разговора с помешчика, опитвайки се да му докаже, че цялата трудност произлиза от това, че ние не искаме да знаем качествата и навиците на нашия работник; но както всички хора, които мислят самобитно и уединено, помешчикът трудно разбираше чуждата мисъл и бе особено пристрастен към своята. Той поддържаше, че руският селянин е свиня и обича свинщината, че за да го извадим от свинщината, необходима е власт, а такава няма, че е необходима тояга, а ние сме станали толкова либерални, че сме заменили изведнъж хилядагодишната тояга с някакви си адвокати и затвори, в които недостойните, вонящите селяни ги хранят с хубава супа и им изчисляват въздуха на кубически метри.

— Защо мислите — каза Левин, като се мъчеше да се върне към въпроса, — че не може да се намери такова отношение към работната сила, при което работата да бъде производителна?

— Това без тояга няма да стане никога с руския народ! Няма власт — отвърна помешчикът.

— Но как могат да се създадат нови условия? — каза Свияжски, след като си хапна кисело мляко, запали цигара и отново дойде при спорещите. — Всички възможни отношения към работната сила са вече определени и изучени — каза той. — Остатъкът от варварството — първобитната община с нейната солидарност, се разпада от само себе си, крепостното право е унищожено, остава само свободният труд, а неговите форми са определени и готови и те трябва да се прилагат. Ратай, наемен работник, фермер — вън от тия форми не можете да излезете.

— Но Европа е недоволна от тия форми.

— Недоволна е и търси нови. И сигурно ще намери.

— Тъкмо за това ми е думата — отвърна Левин. — Защо и ние от своя страна да не търсим?

— Защото е все едно да измисляме отново начини за постройка на железопътни линии. Те са готови, измислени.

— Но ако те не подхождат за нас, ако са глупави? — каза Левин.

И отново той долови израз на уплаха в очите на Свияжски.

— Да, ще рече: ние сме всесилни, намерили сме това, което Европа търси! Всичко това аз го зная, но, извинете, вие знаете ли всичко, което е направено в Европа по въпроса за организацията на работниците?

— Не, слабо.

— Тоя въпрос занимава сега най-големите умове в Европа. Течението на Шулце — Делич… После цялата тая огромна литература по работническия въпрос, най-либералното ласалианско течение… Милхаузенската организация — това е вече факт, вие сигурно знаете.

— Имам представа, но много смътна.

— Не, вие само казвате така: сигурно знаете всичко това не по-зле от мене. Разбира се, аз не съм професор по социология, но тия въпроси са ме интересували и, право да ви кажа, ако интересуват и вас, заемете се и вие.

— Но докъде са стигнали те?

— Извинявайте…

Помешчиците станаха и Свияжски, който отново прекъсна Левин с неприятния му навик да надниква в онова, което е отвъд приемните стаи на ума му, отиде да изпрати гостите си.