Лев Толстой
Ана Каренина (90)

XI

 

— А аз идвам да те викам. Твоето пране днес продължи дълго — каза Петрицки. — Е, свърши ли?

— Свърших — отвърна Вронски, като се смееше само с очите и сучеше крайчетата на мустаците си така предпазливо, сякаш след тоя ред, в който бяха поставени работите му, всяко твърде смело и бързо движение можеше да го наруши.

— Ти винаги след това нещо сякаш излизаш от баня — каза Петрицки. — Изпрати ме Грицки (така наричаха полковия командир), чакат те.

Без да отговори, Вронски гледаше другаря си и мислеше за друго.

— Да, у него ли е тази музика? — каза той, като се ослушваше в долитащите познати звуци от тръбни басове на полките и валсовете. — Какъв е тоя празник?

— Дошъл е Серпуховски.

— Аа! — каза Вронски — Аз не знаех.

Усмивката на очите му заблестя още по-ярко.

След като реши веднъж, че е щастлив с любовта си и бе пожертвувал честолюбието си — поне бе се нагърбил с тая роля, — Вронски не можеше вече да изпитва нито завист към Серпуховски, нито яд към него, че след като се върна в полка, не дойде най-първо при него. Серпуховски беше добър приятел и той му се радваше.

— А, много се радвам.

Полковник командир Дьомин квартируваше в една голяма помешчическа къща. Цялата компания бе се събрала на широкия долен балкон. Първото нещо на двора, което се хвърли в очите на Вронски, бяха облечените в кители песнопойци, застанали до една бъчвичка с ракия, и здравата весела фигура на полковия командир, заобиколен от офицери; той бе се изкачил на първото стъпало на балкона и като се мъчеше да надвика музиката, която свиреше Офенбахов кадрил, заповядваше нещо и махаше на стоящите отстрани войници. Група болници, един вахмистър и неколцина унтерофицери се приближиха заедно с Вронски до балкона. След като се върна при масата, полковият командир отново излезе на външната стълба с чаша в ръка и произнесе тост: „За здравето на бившия ни другар и храбър генерал княз Серпуховски. Ура!“

След полковия командир, с чаша в ръка, усмихнат, излезе Серпуховски.

— Ти все младееш, Бондаренко — обърна се той към застаналия право пред него напет, червенобуз вахмистър, който служеше втора служба.

Вронски не бе виждал Серпуховски от три години. Той бе възмъжал, бе пуснал бакенбарди, но беше все така строен и поразяваше не толкова с хубостта си, колкото с нежността и благородството на лицето и на цялото си телосложение. Единствената промяна, която Вронски забеляза у него, беше онова тихо, постоянно сияние, което се отпечатва върху лицата на хора, имащи успех и уверени, че тоя им успех се признава от всички. Вронски познаваше това сияние и затова веднага го долови върху лицето на Серпуховски.

Когато слезе от стълбата, Серпуховски видя Вронски. Радостна усмивка освети лицето му. Той кимна нагоре с глава, вдигна чашата, като поздравяваше Вронски и с това движение показваше, че не може най-напред да не се приближи до вахмистъра, който, застанал мирно, вече приготвяше устните си за целувка.

— А, ето го и него! — извика полковият командир. — А Яшвин ми каза, че си бия в лошото си настроение.

Серпуховски целуна напетия вахмистър по влажните и свежи устни и като бършеше устата си с кърпичката, пристъпи до Вронски.

— Колко се радвам! — каза той, като му стисна ръка и го отведе настрана.

— Заемете се с него! — извика полковият командир на Яшвин, като посочи Вронски, и слезе долу при войниците.

— Защо не дойде вчера на надбягванията? Аз мислех, че ще те видя там — каза Вронски, като оглеждаше Серпуховски.

— Дойдох, но беше късно. Извинявай — прибави той и се обърна към адютанта си: — Моля, заповядайте от мое име да им раздадат по колкото се падне на човек.

И той бързо извади три сторублеви банкноти от портфейла си и се изчерви.

— Вронски! Ще хапнеш ли нещо, или ще пийнеш? — попита Яшвин. — Ей, дайте на графа да си хапне нещо! А ето това, пий.

Гуляят на полковия командир продължи дълго.

Пиха твърде много. Вдигаха и подхвърляха Серпуховски. След това вдигнаха полковия командир. После пред песнопойците игра самият полкови командир с Петрицки. После полковият командир, който бе го поохлабил малко, седна на една пейка на двора и започна да доказва пред Яшвин предимството на Русия пред Прусия, особено в кавалерийската атака, и гуляят за миг утихна. Серпуховски влезе вътре в тоалетната, за да измие ръцете си, и намери там Вронски; Вронски се обливаше с вода. Съблякъл китела си и подложил обраслия си червен врат под чучура на умивалника, той разтриваше с ръце врата и главата си. След като свърши миенето, Вронски пристъпи до Серпуховски. И двамата седнаха там на канапенцето и помежду им започна разговор, много интересен и за двамата.

— Аз научавах за тебе всичко чрез жена си — каза Серпуховски. — Радвам се, че си се срещал често с нея.

— Тя дружи с Варя и те са единствените петербургски жени, с които ми е приятно да се срещам — усмихнат отвърна Вронски. Той се усмихваше, защото бе предвидил темата, на която ще се обърне разговорът, и това му бе приятно.

— Единствените ли? — усмихнат попита Серпуховски.

— Но и аз научавах за тебе, но не само чрез жена ти — със строг израз на лицето каза Вронски, с което му забраняваше това загатване. — Много се радвах на успеха ти, но никак не съм учуден. Аз очаквах още повече.

Серпуховски се усмихна. Очевидно му беше приятно това мнение за него и той не смяташе за необходимо да го крие.

— Напротив, да си призная откровено, аз очаквах по-малко. Но се радвам, много се радвам. Аз съм честолюбив, това е моя слабост и си я признавам.

— Може би не би я признал, ако нямаше успех — каза Вронски.

— Не мисля — каза Серпуховски и пак се усмихна. — Няма да кажа, че без това не би имало смисъл да се живее, но щеше да бъде скучно. Разбира се, може би греша, но струва ми се, че имам известни способности за тая сфера на дейност, която съм си избрал, и че ако имам власт, каквато и да бъде тя, в моите ръце ще бъде много по-добре, отколкото в ръцете на мнозина, които познавам — със сияещо съзнание за успеха си каза Серпуховски. — И ето защо колкото съм по-близо до това, толкова съм по-доволен.

— Това може да е така за тебе, но не и за всички. Аз мислех същото, а ето че живея и смятам, че няма смисъл да се живее само за това — каза Вронски.

— А, виждаш ли! Виждаш ли! — засмян каза Серпуховски. — Та аз започнах тъкмо с теза, което бях чувал за тебе, за твоя отказ… Разбира се, аз одобрих постъпката ти. Но всяко нещо си има своя маниер. И аз мисля, че самата постъпка е добра, но ти си я направил не тъй както трябва.

— Стореното е сторено, а ти знаеш, че аз никога не се отричам от това, което съм направил. И после, аз се чувствувам отлично.

— Отлично — но само временно. Това няма да те задоволи. Не говоря за брат ти. Той е мило дете, също като нашия домакин. Виждаш го! — прибави той, като се ослушваше във вика „ура“. — И нему е весело, но тебе това не може да те задоволи.

— Аз не казвам, че ме задоволява.

— Но не е само това. Такива хора като тебе са необходими.

— Кому?

— Кому ли? На обществото. На Русия са необходими хора, необходима й е една партия, иначе всичко върви и ще отиде по дяволите.

— Значи, какво? Партията на Бертенев против руските комунисти ли?

— Не — каза Серпуховски, който се намръщи от яд, че го подозират в такава глупост. — Tout ça est une blague.^[1] Така е било и ще бъде винаги. Няма никакви комунисти. Но винаги хората на интригите имат нужда да измислят някоя вредна, опасна партия. Това е стара история. Не, необходима е една властническа партия от независими хора, като тебе и мене.

— Но защо пък? — Вронски спомена няколко имена на хора, които имаха власт. — Но защо пък те да не са независими хора?

— Само защото нямат или не са имали от рождение независимо състояние, не са имали име, не са имали тая близост до слънцето, в която сме се родили ние. Тях могат да ги подкупят или с пари, или с почести. И за да се крепят, те трябва да си измислят някакво направление. И провеждат някаква идея или направление, в което сами не вярват, което причинява зло; а цялото това направление е само средство да имат държавно жилище и еди-колко си заплата. Но когато надникнеш в картите им, cela n’est pas plus fin que ça^[2]. Аз може да съм по-лош, по-глупав от тях, макар че не виждам защо трябва да съм по-лош от тях. Но у мене и у тебе сигурно има едно важно предимство, а това е, че нас по-трудно могат да ни подкупят. И такива хора са необходими повече от когато и да било.

Вронски слушаше внимателно, но него го занимаваше не толкова самото съдържание на думите, колкото отношението към делото на Серпуховски, който мислеше вече да се бори с властта и имаше в това отношение своите симпатии и антипатии, докато за него съществуваха само служебните интереси на ескадрона. Вронски разбра също колко силен може да бъде Серпуховски със своята несъмнена способност да обмисля и разбира нещата, със своя ум и словесен дар, които така рядко се срещаха в средата, в която живееше той. И колкото и да му беше съвестно, той му завиждаше за това.

— Все пак за тия работи на мен ми липсва едно главно нещо — отвърна той. — Липсва ми желание за пласт, имах такова, но то мина.

— Извини ме, по това не е истина — усмихнат каза Серпуховски.

— Не, истина е, истина е… сега — прибави Вронски, за да бъде искрен.

— Да, истина е сега, това е друга работа; но това сега не ще бъде винаги.

— Може би — отвърна Вронски.

— Ти казваш може би — продължи Серпуховски, сякаш бе отгатнал мисълта му, — а пък аз ти казвам сигурно. И тъкмо затова исках да се срещна с теб. Ти си постъпил така, както е трябвало. Аз разбирам това, но ти не трябва да персевираш. Искам само да ми дадеш carte blanche^[3]. Аз не смятам да те покровителствувам… Макар че защо ли да не те покровителствувам?… Ти толкова пъти си ме покровителствувал! Надявам се, че нашето приятелство стои по-горе от това. Да — каза той нежно като жена, като му се усмихваше. — Дай ми carte blanche, напусни полка и аз ще те вмъкна незабелязано.

— Но разбери, че аз нямам нужда от нищо — каза Вронски — освен от това, всичко да си остане така, както е било досега.

Серпуховски стана и се изправи срещу него.

— Казваш, всичко да си остане така, както е било досега. Разбирам какво значи това. Но слушай: ние сме връстници, може би ти си познавал повече жени от мене. — Усмивката и жестовете на Серпуховски говореха, че Вронски не трябва да се страхува, че той ще се докосне нежно и внимателно до болното място. — Но аз съм женен и повярвай, че след като си опознал само своята жена (както бе писал някой), която обичаш, опознаваш по-добре всички жени, отколкото ако си ги познавал с хиляди.

— Ей сега ще дойдем! — извика Вронски на офицера, който надникна в стаята и ги извика при полковия командир.

На Вронски му се искаше сега да го изслуша докрай и да научи какао ще му каже.

— И ето ти моето мнение. Жените са главната спънка в дейността на човека. Трудно е да обичаш една жена и да правиш нещо. За това има само едно удобно средство, без да се пречи на любовта — това е женитбата. Чакай, как да ти кажа това, което мисля — каза Серпуховски, който обичаше сравненията, — чакай, чакай! Да, също както да носиш fardeau^[4] и да правиш нещо с ръце, може само тогава, когато това fardeau е вързано на гърба ти — тъкмо това е женитбата. И това нещо аз го почувствувах, като се ожених. Ръцете ми изведнъж се освободиха. Но ако речеш без женитба да влачиш подире си това fardeau, ръцете ти ще бъдат така заети, че не можеш да правиш нищо. Погледни Мазанков, Крупов. Те погубиха кариерата си заради жени.

— Какви ли жени пък са те! — каза Вронски, като си спомни за французойката и актрисата, с които имаха връзки споменатите двама души.

— Толкоз по-зле, колкото по-затвърдено е положението на жената в обществото, толкоз по-зле. То е все едно вече не само да влачиш това fardeau с ръце, но и да го изтръгваш от другиго.

— Ти никога не си обичал — тихо каза Вронски, като гледаше пред себе си и мислеше за Ана.

— Може би. Но спомни си какво ти казах. И още: всички жени са по-големи материалистки от мъжете. Ние вършим от любов нещо голямо, а те са винаги terre-à-terre^[5].

— Ей сега, ей сега! — обърна се той към влезлия лакей. Но лакеят не идваше да ги вика пак, както помисли той. Лакеят донесе бележка на Вронски.

— Един слуга ви я донесе от княгиня Тверская.

Вронски разпечата плика и пламна.

— Заболя ме главата, ще си отида — каза той на Серпуховски.

— Е, тогава сбогом. Даваш ли ми carte blanche?

— Ще си поговорим после, ще те намеря в Петербург.

Бележки

[1] Всичко това е глупост. ↑

[2] Всичко това не е така умно. ↑

[3] Свобода на действие. ↑

[4] Товар, бреме. ↑

[5] Делнични. ↑