Лев Толстой
Ана Каренина (65)

XXXI

Беше мрачен ден, цялата сутрин валеше дъжд и болните с чадъри се трупаха в галерията.

Кити вървеше с майка си и с московския полковник, който весело се перчеше в европейския си сюртук, купен готов във Франкфурт. Те вървяха по едната страна на галерията и се мъчеха да избягват Левин, който крачеше по другата страна. Варенка с тъмната си рокля, с черна шапка с подвита надолу периферия се разхождаше с една сляпа французойка по цялата дължина на галерията и всеки път, когато се срещнеха с Кити, те си разменяха приятелски погледи.

— Мамо, мога ли да заприказвам с нея? — каза Кити, която следеше непознатата си приятелка и забеляза, че тя се приближава до извора, дето можеха да се срещнат.

— Щом искаш толкова много, ще разпитам по-напред за кея и сама ще я заприказвам — отвърна майка й. — Какво особено намираш у нея? Сигурно компаньонка. Ако искаш, ще се запозная с мадам Щал. Аз се познавах с нейната belle-soeur — прибави княгинята, като вдигна гордо глава.

Кити знаеше, че княгинята е обидена, задето г-жа Щал сякаш отбягва да се запознае с нея, и затова не настоя.

— Колко е мила! — каза тя, като гледаше Варенка, която в това време подаваше чашата на французойката. — Погледнете как всичко у нея е просто и мило!

— Твоите engouements^[1] ми се виждат смешни — каза княгинята, — не, по-добре да се върнем — прибави тя, като забеляза идващия насреща им Левин с неговата дама и с един немски лекар, с когото той високо и сърдито говореше нещо.

Тъкмо се обръщаха, за да се върнат, когато изведнъж чуха вече не висок говор, а вик, Левин се беше спрял и викаше, а и лекарят се горещеше. Около тях се събраха много хора. Княгинята и Кити се отдалечиха бързо, а полковникът се присъедини към навалицата, за да разбере какво има.

След няколко минути полковникът ги настигна.

— Какво беше това там? — попита княгинята.

— Срам и позор! — отвърна полковникът. — Просто да те е страх да се срещнеш с руен в чужбина. Тоя високият господин се скара с лекаря, наговори му дързости, задето не го лекувал както трябва, и замахна с бастуна. Просто срамота!

— Ах, колко неприятно! — каза княгинята. — Е, и как се свърши?

— Благодарение, че се намеси тая… тая с шапка като гъба. Струва ми се, рускиня — каза полковникът.

— Mademoiselle Варенка? — радостно попита Кити.

— Да, да. Тя се опомни преди всички, улови тоя господин под ръка и го отведе.

— Виждате ли, мамо — каза Кити на майка си, — вие се чудите, че се възхищавам от нея!

От следния ден, като наблюдаваше непознатата си приятелка, Кити забеляза, че и с Левин, и с неговата жена m-lle Варенка е вече в същите отношения, в каквито беше и с другите си protégés. Тя се приближаваше до тях, разговаряше, служеше като преводачка на жената, която не можеше да говори нито един чужд език.

Кити още повече започна да моли майка си да й позволи да се запознае с Варенка. И колкото и да бе неприятно на княгинята да направи първата крачка в желанието си да се запознае с г-жа Щал, която си позволяваше да се гордее с нещо, тя разпита за Варенка и като научи за нея подробности, от които личеше, че в това познанство няма да има нищо лошо, макар че и доброто не беше кой знае какво, първа отиде при Варенка и се запозна с нея.

Като избра време, когато дъщеря й бе тръгнала към извора, а Варенка се бе спряла пред хлебаря, княгинята пристъпи до нея.

— Позволете ми да се запознаем — каза тя и с достойнство се усмихна. — Дъщеря ми е влюбена във вас — прибави тя. — Вие може би не ме познавате. Аз съм…

— То е повече от взаимно, княгиньо — бързо отговори Варенка.

— Какво голямо добро сте направили вчера на един наш жалък съотечественик! — каза княгинята.

Варенка се изчерви.

— Не помня, струва ми се, че не съм направила нищо — каза тя.

— Как да не сте направили, вие сте спасили тоя Левин от неприятност.

— Да, sa compagne^[2] ме повика и аз се помъчих да го успокоя; той е много болен и бе недоволен от лекаря. А аз съм свикнала да се грижа за такива болни.

— Да, чух, че живеете в Ментон с вашата леля, струва ми се, madame Щал. Аз познавах нейната belle-soeur.

— Не, тя не ми е леля. Аз я наричам maman, но не съм й роднина; тя ме е възпитала — отвърна Варенка и пак се изчерви.

Това бе казано така просто, така мил бе правдивият и открит израз на лицето й, че княгинята разбра защо нейната Кити бе обикнала тая Варенка.

— Е, и какво става с тоя Левин? — попита княгинята.

— Той заминава — отвърна Варенка.

В това време, светнала от радост, че майка й се е запознала с непознатата й приятелка, Кити се връщаше от извора.

— Е, виждаш ли, Кити, изпълни се твоето силно желание да се запознаеш с mademoiselle…

— Варенка — усмихната допълни Варенка, — така ме наричат всички.

Кити се изчерви от радост и дълго време мълчаливо стискаше ръката на новата си приятелка, която не отвръщаше на стискането й, а неподвижно държеше ръката й. Ръката не отговаряше на стискането, но лицето на m-lle Варенка светна с тиха, радостна, макар и малко тъжна усмивка, която откриваше големите й, но хубави зъби.

— И аз исках отдавна това — каза тя.

— Но вие сте толкова заета…

— Ах, напротив, с нищо не съм заета — отвърна Варенка, но в същия миг трябваше да остави новите си познати, защото две малки руски момиченца, дъщери на един болен, тичаха към нея.

— Варенка, мама те вика! — извикаха те.

И Варенка тръгна след тях.