Лев Толстой
Ана Каренина (10)

X

Когато влезе с Облонски в ресторанта, Левин не можа да не забележи особения израз, сякаш на сдържано сияние, върху лицето и в цялата фигура на Степан Аркадич. Облонски съблече балтона си и с накривена шапка мина в салона, като даваше нареждания на лепящите се по нето татари във фракове и с кърпи. Кланяйки се надясно и наляво на радостно посрещащите го познати, каквито се намираха и тук, както навред, той пристъпи до бюфета, пийна водка, взе мезе риба и каза на начервената, накитена с панделчици, дантели и къдрици французойка, която седеше зад тезгяха, нещо такова, че дори тая французойка се засмя искрено. А Левин не пи водка само защото му се виждаше оскърбителна тая французойка, съставена сякаш цялата от чужди коси, poudre de riz и vinaigre de toilette^[1]. Като от някакво мръсно място, той бързо се отдалечи от нея. Цялата му душа беше изпълнена със спомена за Кити и в очите му светеше усмивка на тържество и щастие.

— Заповядайте тук, ваше сиятелство, тук няма да ви безпокоят, ваше сиятелство — каза един особено досадно-любезен стар, беловежд татарин с широк таз и разперени над него поли на фрака. — Заповядайте, ваше сиятелство — обърна се той към Левин, като в знак на почитание към Степан Аркадич любезничеше и с гостенина му.

Той в миг покри с чиста покривка постланата вече кръгла маса под бронзовия светилник, приближи плюшените столове и спря пред Степан Аркадич с кърпа и листа в ръка, очаквайки поръчки.

— Ако желаете, ваше сиятелство, отделна стаичка, ей сега се освобождава: там е княз Солицин с една дама. Получихме пресни стриди.

— А, стриди!

Степан Аркадич се замисли.

— Дали да променим плана си, а, Левин? — попита той, като спря пръста си върху листа. И лицето му изразяваше сериозно недоумение. — Хубави ли са стридите? Само внимавай!

— Фленсбургски са, ваше сиятелство, остендски нямаме.

— Че са фленсбургски, фленсбургски са, но дали са пресни?

— Вчера ги получихме.

— Е, дали да започнем със стриди, а след това вече да променим целия план? А?

— Все едно ми е. Аз бих предпочел зелева чорба и каша; но тук няма тия работи.

— Каша а ла рюс ли ще заповядате? — каза татаринът, наведен над Левин като бавачка над дете.

— Не, без шеги, каквото и да избереш, все ще е хубаво. Аз се попързалях на кънки и съм много гладен. И не мисли — прибави той, като забеляза недоволен израз върху лицето на Облонски, — че не ценя твоя избор. С удоволствие ще си хапна хубавичко.

— То се знае! Каквото и да казват, това е едно от удоволствията на живота — каза Степан Аркадич. — Добре, тогава дай ни, братко, двадесет или малко са — тридесет стриди, супа с корени…

— Прентаниер — подзе татаринът. Но изглежда, че Степан Аркадич не искаше да му достави удоволствието да нарича ястията на френски.

— С корени, нали знаеш? След това тюрбо с гъст сос, после… ростбиф; но внимавай да е хубав. После може петел и такова, консерви.

Като си спомни маниера на Степан Аркадич да не нарича ястията по френския лист, татаринът не повтаряше след него, но си направи удоволствие да повтори цялата поръчка по листа: „Суп прентаниер, тюрбо сос Бомарше, пулард а̀ лестрагон, маседуан де фрюи…“ — и веднага, като върху пружина, остави единия, подвързания лист, грабна другия, листа за вината, и го поднесе на Степан Аркадич.

— А какво ще пием?

— Каквото искаш, само че малко, може шампанско — каза Левин.

— Как? Отначало ли? Впрочем може наистина. С бял печат ли обичаш?

— Каше блан — подзе татаринът.

— Добре, донеси ни от тая марка заедно със стридите, а после ще видим.

— Слушам. С яденето от кое вино ще заповядате?

— Дай ни нюи. Не, по-добре класическо шабли.

— Слушам. От вашето сирене ще заповядате ли?

— Е, да, пармезан. Или ти обичаш друго?

— Не, все едно ми е — каза Левин, който едва сдържаше усмивката си.

И татаринът с разперени поли над широкия си таз се затече и след пет минути долетя с чиния отворени върху седефените черупки стриди и бутилка между пръстите.

Степан Аркадич смачка колосаната кърпа, пъхна я в жилетката си и като сложи спокойно ръце, залови се за стридите.

— Ама не са лоши — каза той, като изчопляше със сребърната вилица лигавите стриди от седефените черупки и ги гълташе една след друга. — Не са лоши — повтори той, като дигаше влажните си и блестящи очи ту към Левин, тук към татарина.

Левин яде и от стридите, макар че белият хляб със сирене му се услаждаше повече. Но той се любуваше на Облонски. Дори татаринът, който бе отпушил бутилката и разливаше пенливото вино в широките тънки чашки, с усмивка на видимо удоволствие поглеждаше Степан Аркадич, който оправяше белия си нагръдник.

— Ами ти не обичаш ли много стридите? — попита Степан Аркадич, като изпразни чашата си. — Или си нещо угрижен? А?

Искаше му се Левин да е весел. Ала Левин не че не беше весел, но беше притеснен. С това, което бе на душата му, на него му бе тежко и неловко в ресторанта между тия отделни стаички, дето обядваха двойки, посред това тичане и суетене; тая обстановка от бронзови украшения, огледала, газово осветление, татари — всичко това беше оскърбително за него. Той се страхуваше да не замърси онова, което изпълваше душата му.

— Аз ли? Да, угрижен съм; но освен това всичко тук ме притеснява — каза той. — Ти не можеш си представи как за мене, селския жител, всичко това е чудно, като ноктите на оня господин, когото видях в кабинета ти.

— Да, видях, че ноктите на бедния Гриневич те заинтересуваха много — каза Степан Аркадич със смях.

— Не мога — отвърна Левин. — Постарай се, влез в положението ми; застани на гледището на един селски жител. Ние на село се стараем да приведем ръцете си в такова положение, че да е удобно да работим с тях; затова изрязваме ноктите си, а понякога запретваме и ръкави. А тук хората нарочно оставят ноктите си, докато могат да се държат, и прикачват на ръкавите си копчета като панички, за да не могат да работят нищо с ръцете си.

Степан Аркадич весело се усмихваше.

— Да, това е признак, че на тоя човек вече не му е нужен грубият труд. Той работи с ума си.

— Може би. Но все пак всичко това ми се вижда чудно, както сега ми се вижда чудно, че ние, селските жители, гледаме по-скоро да се наядем, за да можем да вършим работата си, а ние с тебе се стараем колкото се може по-дълго време да не се наядем и затова ядем стриди…

— Е, разбира се — подзе Степан Аркадич. — Но тъкмо това е целта на образованието, да се направи от всичко наслада.

— Е, щом това е целта, бих желал да съм див.

— Ти и без това си див. Вие, Левиновци, всички сте диви.

Левин въздъхна. Спомни си за брата Николай, стана му срамно и мъчно и той се начумери; но Облонски заприказва за друго нещо, което веднага го отвлече.

— Ще идеш ли довечера у нашите, у Шчербацки де? — попита той, като отместваше празните грапави черупки и приближаваше сиренето; очите му блестяха многозначително.

— Да, непременно ще ида — отвърна Левин. — Макар и да ми се стори, че княгинята ме покани неохотно.

— Какво приказваш! Глупости! Това е нейният маниер… Я ми дай супата, братко!… Това е нейният маниер, grande dame^[2] — каза Степан Аркадич. — И аз ще дойда, но най-напред трябва да отида на спявка у графиня Банина. Че как да не си див? С какво да се обясни, че ти изведнъж изчезна от Москва? Шчербацки ме разпитваха непрестанно за тебе, сякаш аз съм длъжен да зная къде си отишъл. А аз зная само едно: ти правиш винаги онова, което никой не прави.

— Да — бавно и развълнувано каза Левин. — Прав си, аз съм див. Само че моята диващина не е в това, че си заминах тогава, а че съм дошъл сега. Сега аз дойдох…

— О, какъв щастливец си ти! — подзе Степан Аркадич, като гледаше Левин в очите.

— Защо?

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич. — За тебе всичко е напред.

— А нима за тебе вече е отминало?

— Не, макар и да не е отминало, но ти имаш бъдеще, а моето настояще е объркана работа.

— Защо?

— Ей тъй на, не е хубаво. Но аз не искам да говоря за себе си, и без това не мога да ти обясня всичко — каза Степан Аркадич. — Ами ти защо си дошъл в Москва?… Ей, прибирай! — извика той на татарина.

— Сещаш ли се? — отвърна Левин, без да сваля от Степан Аркадич своите светнали от вътрешен огън очи.

— Сещам се, но не мога да започна да говоря за това. По това вече ти можеш да разбереш дали се сещам, или не — каза Степан Аркадич, като гледаше с тънка усмивка Левин.

— Е, какво ще ми кажеш? — попита Левин с треперещ глас и усети, че всички мускули на лицето му треперят. — Как гледаш на това?

Степан Аркадич бавно изпи нашата си шабли, без да снеме очи от Левин.

— Аз ли? — каза той. — Не бих желал нищо, нищо така много, както това. То е най-хубавото, което може да стане.

— Но дали не грешиш? Знаеш ли за какво говорим? — рече Левин, като впиваше очи в събеседника си. — Мислиш ли, че това е възможно?

— Мисля, че е възможно. Защо да не е възможно?

— Не, мислиш ли наистина, че е възможно? Кажи ми всичко, каквото мислиш! Ами… ами ако ме чака отказ?… И аз дори съм уверен…

— Но защо мислиш така? — каза Степан Аркадич, като се усмихваше на неговото вълнение.

— Така ми се струва понякога. Та това ще бъде ужасно и за мене, и за нея.

— Е, във всеки случай за едно момиче няма нищо ужасно в това. Всяко момиче се гордее, когато му направят предложение.

— Да, всяко момиче, но не и тя.

Степан Аркадич се усмихна. Той познаваше толкова добре това чувство на Левин, знаеше, че за него всички момичета в света се делят на два сорта: първият сорт са всички момичета в света освен нея и тия момичета имат всички човешки слабости и са твърде обикновени момичета; вторият сорт — това е само тя, която няма никакви слабости и стои над всичко човешко.

— Чакай, вземи си сос — каза той, като улови ръката на Левин, който отстраняваше соса от себе си.

Левин покорно си сложи сос, но не остави Степан Аркадич да яде спокойно.

— Не, почакай, почакай — каза той. — Разбери, че за мене това е въпрос на живот и смърт. Аз не съм говорил никога и с никого за това. И с никого не мога да говоря освен с тебе. Наистина ние с тебе сме чужди един на друг въз всичко: различни вкусове, възгледи, всичко; но аз зная, че ме обичаш и разбираш и заради това ужасно те обичам. Но, за Бога, бъди напълно откровен.

— Казвам ти, което мисля — рече Степан Аркадич, като се усмихваше. — Но ще ти кажа и нещо повече; жена ми е просто необикновен човек… — Степан Аркадич въздъхна, като си спомни за отношенията с жена си, помълча за миг и продължи: — Тя има дарба да предвижда. Прониква в душата на хората; нещо повече — тя знае какво ще стане, особено в областта на браковете. Например тя предсказа, че Шаховская ще се омъжи за Брентели. Никой не искаше да повярва това, а така излезе. И тя е на твоя страна.

— Сиреч как?

— Така, че тя не само те обича, но казва, че Кити непременно ще стане твоя жена.

При тия думи лицето на Левин изведнъж светва в усмивка, в такава усмивка, която е близо до сълзи от умиление.

— Тя казва това! — извика Левин. — Аз винаги съм смятал, че твоята жена е чудесна. Е, стига, стига сме приказвали за това — каза той и стана от мястото си.

— Добре, но седни де, ето я и супата.

Но Левин не можеше да се сдържи на стола. Той мина два пъти с твърдите си крачки из малката стаичка, помита с очи, за да не видят сълзите му, и едва тогава седна пак на масата.

— Разбери — каза той, — че това не е любов. Аз съм се влюбвал, но това е друго. Не моето чувство, а някаква външна сила ме е завладяла. Да, аз заминах, защото реших, че това не може да стане, разбираш ли, като щастие, което не съществува на земята; но се борих със себе си и виждам, че без това няма живот. И трябва да реша…

— Защо си заминал, казваш?

— Ах, чакай! Ах, колко мисли! За колко неща трябва да те питам! Слушай. Та ти не можеш си представи какво направи за мене с това, което ми каза. Аз съм толкова щастлив, че ставам дори отвратителен; забравих всичко… Днес научих, че братът Николай… знаеш ли, той е тук… аз забравих и него. Струва ми се, че и той е щастлив. Това е нещо като лудост. Но едно е ужасно… Ето, ти си женен, познаваш това чувство… Ужасното е, че ние, старите, които сме вече с минало… не любов, а грехове… изведнъж се сближаваме с едно чисто, невинно същество; това е отвратително и затова не мога да не се чувствувам недостоен.

— Е, ти нямаш много грехове.

— Ах, все пак — каза Левин, — все пак, „като чета с отврата живота си, треперя и проклинам, и горчиво се оплаквам…“ Да.

— Какво да се прави, светът е нареден така — каза Степан Аркадич.

— Едно е утешението, както в молитвата, която винаги съм обичал: прости ми не по заслугите, а от милосърдие. Само така може да ми прости и тя.