Лев Толстой
Ана Каренина (186)

X

Тесният салон, в който пушеха и закусваха, беше пълен с дворяни. Вълнението все растеше и по всички лица се забелязваше безпокойство. Особено силно се вълнуваха водачите, които знаеха всички подробности и броя на топките. Те бяха ръководители на предстоящото сражение. А останалите, като редници преди сражение, макар че се готвеха за боя, засега още търсеха развлечения. Едни закусваха, прави или седнали до масата; други, запушили цигари, крачеха насам-натам из дългия салон и разговаряха с приятели, с които не бяха се виждали много отдавна.

На Левин не му се ядеше, а и не пушеше; не искаше да отиде при своите, сиреч при Сергей Иванович, Степан Аркадич, Свияжски и другите, защото заедно с тях разговаряше оживено и Вронски в щалмайстерски мундир. Левин го видя още вчера на изборите и старателно го отбягваше, понеже не искаше да се срещне с него. Отиде до прозореца и седна, наблюдавайки групите и вслушвайки се в това, което се говореше около него. Особено му беше тъжно, защото виждаше, че всички бяха оживени, улисани и заети, а само той и едно старо-старо беззъбо старче с флотски мундир, седнало до него, фъфлейки, стояха незаинтересовани и без работа.

— Голям вагабонтин! Казвах му, не слуша. Как не! Той за три години не можа да ги събере — енергично каза един попрегърбен, среден на ръст помешчик с напомадени коси, увиснали над бродираната яка на мундира му, като потракваше силно с токовете на новите си, обути очевидно за изборите ботуши. И помешчикът хвърли недоволен поглед към Левин и рязко се обърна.

— Да, мръсна работа, има ли смисъл да се говори — рече с тънък глас дребният помешчик.

След тях цяла тълпа помешчици, заобиколила едни дебел генерал, бързо се приближи до Левин. Очевидно помешчиците търсеха място да си поприказват така, че да не ги чуят.

— Как смее да говори той, че аз съм наредил да откраднат панталоните му! Той сигурно ги е пропил. Плюя на него и на княжеската му титла! Как смее да говори тъй, това е свинство!

— Но позволете! Те се основават на закона — казваха в друга група, — жената трябва да бъде записана дворянка.

— Дотрябвал ми е законът! Аз говоря от душа. Защо сме благородни дворяни! Имай доверие.

— Ваше превъзходителство, елате, Fine champagne^[1].

Друга тълпа вървеше подир един дворянин, който крещеше нещо; това беше един от тримата пияни.

— Винаги съм съветвал Мария Семьоновна да я даде под аренда, защото тя не изкарва нищо — с приятен глас каза един помешчик с побелели мустаци, в полковнишки мундир от стария генерален щаб. Беше същият оня помешчик, когото Левин бе срещнал у Свияжски. Той го позна веднага. Помешчикът също се взря в Левин и те се поздравиха.

— Много ми е приятно. Как не! Много добре си спомням. Миналата година у Николай Иванович, представителя.

— Как е вашето стопанство? — запита Левин.

— Все така, със загуби — с покорна усмивка, но с израз на спокойствие и увереност, че това така и трябва да бъде, отвърна помешчикът и застана до него. — Ама вие как попаднахте в нашата губерния? — запита той. — Дошли сте да вземете участие в нашия coup d’état^[2] — каза той, като изговаряше твърдо, но лошо френските думи. — Дошла е цяла Русия: и камерхери, и едва ли не министри. — Той посочи представителната фигура на Степан Аркадич с бели панталони и камерхерски мундир, който вървеше с един генерал.

— Трябва да ви призная, че почти не разбирам значението на дворянските избори — каза Левин.

Помешчикът го погледна.

— Но какво има за разбиране тук? Няма никакво значение. Пропаднала институция, която продължава движението си само по силата на инерцията. Погледнете, мундири — а те ви казват: това е събрание на мирови съдии, на постоянни членове и така нататък, но не на дворяни.

— Но тогава защо идвате? — запита Левин.

— Първо, по навик. Освен това трябва да се поддържат връзките. Един вид нравствено задължение. И после, право да ви кажа, имам интерес. Зет ми иска да се кандидатира за постоянен член. Те не са богати хора и затова трябва да го прокараме. Но тия господа защо идват? — каза той, като посочи ядовития господин, който приказваше зад губернската маса.

— Това са новото поколение дворяни.

— Че са ново, ново са. Но не са дворяни. Те са земевладелци, а ние сме помешчици. Като дворяни, те посягат сами на себе си.

— Но нали казвате, че това е отживяла институция.

— Че е отживяла, отживяла е, но все пак трябва да се отнасяме с по-голямо уважение към нея. Да вземем Снетков… Добри или не, ние сме расли хиляда години. Да речем, че ви се случи да направите пред къщата си градинка, да я планирате, а на това място расте някое столетно дърво… Макар то да е чепато и старо, но заради цветните лехи вие няма да отсечете стареца, а ще планирате така лехите, че да използувате и дървото. Такова дърво не може да се отгледа за една година — предпазливо каза той и веднага промени темата на разговора — Ами вашето стопанство как е?

— Не е добре. Около пет процента.

— Да, но вие не смятате себе си. Нали и вие струвате нещо? Да ви кажа за себе си. Преди да се заема със стопанството, получавах като чиновник по три хиляди рубли. Сега работя повече, отколкото на службата, и също като вас получавам по пет процента, и то ако Бог даде. А моят труд е нахалост.

— Но защо правите това? Нали е чиста загуба?

— Правиш го и това си е! Какво да ви кажа? Навик и знаеш, че така трябва. Ще ви кажа нещо повече — продължи помешчикът, като се облакъти на прозореца и се разприказва, — синът ми няма никакво влечение към стопанството. Очевидно ще става учен. Така че няма кой да продължи работата. И все работиш. Ето днес съм садил градина.

— Да, да — каза Левин, — точно така е. Аз винаги чувствувам, че няма истинска сметка в моето стопанство, но ето на, работиш… Чувствуваш някакъв дълг към земята.

— Чакайте да ви кажа — продължи помешчикът. — Дойде ми на гости съсед — търговец. Разходихме се из стопанството, в градината. „Не — каза Степан Василич, у вас всичко е наред, само градината ви е занемарена.“ А пък тя е в ред. „Според моя ум аз бих изсякъл тия липи. Само че когато цъфтят. Това са хиляда липи, от всяка ще излязат по две хубави кори. А днес липовите кори са на цена, бих насякъл и липови трупи.“

— И с тия пари той би накупил добитък или земица, би купил на безценица и би я дал под наем на селяните — с усмивка довърши Левин, който очевидно неведнъж се бе сблъсквал с подобни сметки. — И той ще забогатее. А вие и аз — дай Боже поне да запазим своето и да го оставим на децата си.

— Чувах, че сте женен? — каза помешчикът.

— Да — с гордост и задоволство отвърна Левин. — Да, това е някак чудно — продължи той. — Така си живеем ние без сметка, сякаш като древни весталки сме поставени да пазим някакъв огън.

Помешчикът се усмихна под белите мустаци.

— Между нас има и такива, да речем, като нашия приятел Николай Иванич или граф Вронски, който се засели сега; те искат да водят агрономическа промишленост; то засега това гълта само капитал и не довежда до нищо.

— Но защо не направим като търговците? Защо не изсечем градините си за липови кори? — каза Левин, като се върна към поразилата го мисъл.

— За да пазим огъня, както казахте вие. А това не е дворянска работа. И нашата дворянска работа се извършва не тук, на изборите, а там, в нашия кът. Има и един съсловен инстинкт, който казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Същото е и със селяните, доколкото виждам: добър селянин, а гледа да наеме колкото може повече земя. Колкото и да е лоша земята, все оре. Също без сметка. На чиста загуба.

— Същото правим и ние — каза Левин. — Много, много ми е приятно, че се видяхме — прибави той, като видя идващия към него Свияжски.

— Срещаме се за пръв път, откак бяхме се видели у вас — каза помешчикът, — и се разприказвахме.

— Е, поодумахте ли новите порядки? — усмихнат каза Свияжски.

— И това стана.

— Изказахме болката си.