Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XII

 

Часът беше вече шест, така че, за да стигне навреме и заедно с това да не пътува със своите коне, които всички познаваха, Вронски се качи във файтона на Яшвин и заповяда да карат колкото може по-скоро. Старият четириместен файтон беше широк. Вронски седна в единия ъгъл, протегна краката си върху предното седалище и се замисли.

Смътното съзнание за яснотата, в която бяха поставени работите му, смътният спомен за приятелството и ласкателството на Серпуховски, който то смяташе за необходим човек, и главно, очакването на срещата — всичко се сливаше в едно общо усещане на радост от живота. Това чувство беше толкова силно, че той неволно се усмихваше. Отпусна краката си, преметна единия върху коляното на другия и като го улови с ръка, опипа коравия прасец, ударен вчера при падането, след което се отпусна назад и въздъхна няколко пъти с пълни гърди.

„Добре, много добре!“ — каза си той. И по-рано той често изпитваше радост при усещане на тялото си, но никога така не бе обичал себе си, тялото си, както сега. Приятно му беше да чувствува тая лека болка в силния си крак, приятно му беше да усеща мускулните движения на гърдите си при дишането. Същият тоя ясен и прохладен августовски ден, който действуваше така безнадеждно върху Ана, му се струваше възбудително оживяващ и освежаваше разгорещените му от обливането с вода лице и врат. Миризмата на брилянтина от мустаците му се струваше особено приятна на тоя чист въздух. Всичко, което виждаше през прозореца на файтона, всичко в тоя прохладен чист въздух, посред тая бледна светлина на залеза, беше също така свежо, весело и силно като самия него: и покривите на къщите, които блестяха в лъчите на залязващото слънце, и острите очертания на оградите и ъглите на постройките, и фигурите на срещаните от време на време пешеходци и коли, и неподвижната зеленина на дърветата и тревите, и нивите с правилно прорязани редове с картофи, и полегатите сенки, които падаха от къщите, дърветата и храстите, и от самите редове с картофи. Всичко бе красиво, като хубав пейзаж, току-що завършен и покрит с лак.

— Карай, карай! — каза той на кочияша, като подаде главата си от прозореца, извади от джоба си една банкнота от три рубли и я пъхна на озъртащия се кочияш. Ръката на кочияша напипа нещо при фенера, чу се пляскане с камшик и файтонът бързо полетя по равното шосе.

„Не ми трябва нищо, нищо освен това щастие — мислеше той, като наблюдаваше костеното копче на звънчето в междината на прозорците и си представяше Ана такава, каквато я видя последния път. — И колкото повече време минава, толкова повече я обиквам. Ето и градината на държавната вила на Вреде. Къде ли е тя тук? Къде? Как? Защо ми е определила тук среща и ми пише в писмото на Бетси?“ — едва сега помисли той; но нямаше време за мислене. Той спря кочияша, преди да стигне до алеята, отвори вратичката, скочи в движение от файтона и тръгна по алеята, която водеше към къщата. В алеята нямаше никого; но като се озърна надясно, той я видя. Лицето й беше покрито с воал, по той обгърна с радостен поглед онова особено, свойствено само ней движение при походката, навеждането на раменете и държането на главата и веднага сякаш електрически ток мина по тялото му. С нова сила почувствува самия себе си, от пъргавите движения на краката до движението на дробовете при дишането, и нещо загъделичка устните му.

Тя го посрещна и стисна силно ръката му.

— Нали не ми се сърдиш, че те извиках? Трябваше да те видя — каза тя; и това сериозно и строго очертание на устните й, което видя изпод воала, изведнъж промени душевното му настроение.

— Аз да ти се сърдя! Но как си дошла, къде да идем?

— Все ми е едно — каза тя и го улови под ръка, — да вървим, трябва да поговорим.

Той разбра, че нещо се е случило и че тая среща няма да бъде радостна. В нейно присъствие той нямаше своя воля: без да знае причините за нейното безпокойство, той вече чувствуваше, че същата тревога обзема и него.

— Какво има? Какво? — попита той, като притискаше с лакътя си ръката й и се мъчеше да прочете мислите върху лицето й.

Тя направи мълчаливо няколко крачки, докато се окуражи, и изведнъж се спря.

— Вчера не ти казах — започна тя, като дишаше ускорено и тежко, — че когато се връщахме с Алексей Александрович, аз му казах всичко… казах му, че не мога да бъда негова жена, че… и му разправих всичко.

Той я слушаше, като навеждаше неволно цялата си снага, сякаш с това искаше да смекчи за нея тежестта на положението й. Но още щом тя каза тия думи, той изведнъж се изправи и лицето му доби горд и строг израз.

— Да, да, това е по-добре, хиляди пъти по-добре! Разбирам колко тежко ти е било — каза той.

Но тя не слушаше думите му, а четеше мислите по израза на лицето му. Тя не можеше, да знае, че изразът на лицето му отразява първата мисъл, която му бе минала — че сега дуелът е неизбежен. През главата й никога не бе минавала мисълта за дуел и затова тя си обясни другояче тоя мигновен израз на строгост.

След като бе получила писмото на мъжа си, дълбоко в душата си тя знаеше вече, че всичко ще си остане, както е било, че тя не ще има сили да пренебрегне положението си, да зареже сина си и да тръгне с любовника си. Предобедът, който прекара у княгиня Тверская, още повече я убеди в това. Но тая среща все пак беше извънредно, важна за нея. Тя се надяваше, че тая среща ще промени положението и ще я спаси. Ако при това съобщение той решително, страстно, без ни една минута колебание й каже: „Захвърли всичко и бягай с мен!“ — тя ще зареже сина си и ще тръгне с него. Но това съобщение не предизвика у него онова, което тя очакваше; той сякаш само се обиди от нещо.

— Никак не ми е било тежко. То стана от само себе си — раздразнено каза тя — и ето… — Тя извади от ръкавицата писмото на мъжа си.

— Разбирам, разбирам — прекъсна я той, като взе писмото, но не го прочете и се мъчеше да я успокои, — аз желаех едно, за едно се молех — да се тури край на това положение, за да посветя живота си на твоето щастие.

— Защо ми говориш така? — каза тя. — Нима мога да се съмнявам в това? Ако бях се съмнявала…

— Кои са тия, които идват? — изведнъж каза Вронски, като посочи идващите насреща им две дами. — Може би ни познават — и той бързо я повлече и тръгна по страничната пътечка.

— Ах, псе едно ми е! — каза тя. Устните й се разтрепериха. И на него му се стори, че очите й със странна злоба го гледат изпод воала. — Та казвам, работата не е там, аз не мога да се съмнявам в това: но ето какво ми пише той. Прочети. — Тя отново се спря.

Отново, както и в първия миг, когато тя му каза, че е скъсала с мъжа си, Вронски, като четеше писмото, неволно се отдаде на онова естествено впечатление, което предизвикваше у него отношението му към оскърбения мъж. Сега, когато държеше в ръце писмото му, той неволно си представяше това извикване на дуел, за което навярно още днес или утре ще получи съобщение у дома си, представяше си и самия дуел, през време на който със същия студен и горд израз, който и сега беше на лицето му, той ще стреля във въздуха и ще стои под изстрела на оскърбения мъж. И веднага в главата му премина мисълта за онова, което току-що му бе казал Серпуховски и за което самият той бе мислил сутринта — че е по-добре да не се свързва, — но той знаеше, че не може да й открие тая мисъл.

Когато прочете писмото, той вдигна очи към нея и в погледа му нямаше твърдост. Тя веднага разбра, че вече е мислил по-рано за това. Тя знаеше, че каквото и да й каже, той няма да й каже всичко, което мисли. И разбра, че последната й надежда е измамена. Друго нещо очакваше тя.

— Виждаш ли какъв човек е той — каза тя с треперещ глас, — той…

— Прощавай, но аз се радвам на това — прекъсна я Вронски. — За Бога, остави ме да се доизкажа — прибави той, като я молеше с поглед да му даде време да обясни думите си. — Радвам се, защото това не може, по никакъв начин не може да остане така, както предполага той.

— Защо пък да не може? — каза Ана, като сдържаше сълзите си и очевидно не придаваше никакво значение на онова, което той ще каже. Тя чувствуваше, че съдбата й е решена.

Вронски искаше да каже, че това не може да продължи така при един неизбежен според него дуел, но каза друго нещо.

— Не може да продължи така. Надявам се, че сега ще скъсаш с него. Надявам се — той се смути и се изчерви, — че ще ми позволиш да обмисля и уредя нашия живот. Утре… — започна той.

Тя не го остави да се доизкаже.

— Ами синът ми? — извика тя. — Не виждаш ли какво ми пише той? Трябва да го оставя, а пък аз не мога и не искам да направя това.

— Но, за Бога, кое е по-добре? Да оставиш сина си или да продължиш това унизително положение?

— За кого унизително положение?

— За всички и най-вече за тебе.

— Ти казваш унизително… Не говори така. За мене тия думи нямат смисъл — каза тя с треперещ глас. Сега не й се искаше той да говори неистини. Оставаше й само любовта му и тя искаше да го обича. — Разбери, че от оня ден, откак те обикнах, за мене всичко, всичко се промени. За мене има само едно-едничко нещо — твоята любов. Ако тя е моя, аз се чувствувам така високо, така твърдо, че нищо не може да бъде унизително за мен. Аз се гордея с положението си, защото… гордея се със… гордея се… — Тя не се доизказа с какво се гордее. Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака.

Той също усети, че нещо се надига към гърлото му, щипе го в носа и за пръв път в живота си почувствува, че е готов да заплаче. Не би могъл да каже кое именно го бе засегнало така; беше му жал за нея и чувствуваше, че не може да й помогне и същевременно знаеше, че е виновен за нещастието й, че е направил нещо недобро.

— Нима не е възможен развод? — тихо каза той. Тя не отговори и поклати глава. — Нима не можеш да вземеш сина си и все пак да скъсаш с него?

— Да, но това зависи от него. Сега трябва да отида при него — сухо каза тя. Предчувствието й, че всичко ще остане както е било, не я излъга.

— Във вторник ще бъде в Петербург и всичко ще се реши.

— Да — каза тя. — Но да не говорим вече за това.

Каретата на Ана, която тя бе отпратила и бе заповядала да я чака при оградата на градината на Вреде, се приближи. Ана се сбогува с него и си отиде.