Лев Толстой
Ана Каренина (200)

„Каква чудна, мила и жалка жена!“ — мислеше той, когато излязоха със Степан Аркадич на студения въздух.

— Е, какво? Нали ти казах — рече Степан Аркадич, като видя, че Левин е напълно победен.

— Да — замислено отвърна Левин, — необикновена жена! Не само е умна, но е чудно сърдечна. Много ми е жал за нея!

— Сега, дай Боже, в скоро време всичко ще се уреди. Така че предварително не съди — каза Степан Аркадич, като отвори вратичката на каретата. — Сбогом, пътят ни не е в една посока.

Като не преставаше да мисли за Ана, за всички ония най-непринудени разговори, които водиха с нея, и като си спомняше при това всички подробности в израза на лицето й, все повече и повече влизаше в положението й и изпитваше жалост към нея, Левин стигна у дома си.

В къщи Кузма съобщи на Левин, че Катерина Александровна е здрава, че едва преди малко сестрите й си отишли и му предаде две писма. Левин ги прочете още тук, в антрето, за да не се отвлича след това. Едното писмо беше от управителя му Соколов. Соколов му пишеше, че пшеницата не може да се продаде, дават само пет и половина рубли, а пари няма вече отде да се вземат. Другото писмо беше от сестра му. Тя го укоряваше, задето нейната работа все още не е свършена.

„Е, ще я продадем по пет и половина рубли, щом не дават повече“ — с необикновена леснина веднага реши Левин първия въпрос, който по-рано му се виждаше толкова труден. „Чудно е, че тук цялото ми време е заето“ — помисли той при второто писмо. Чувствуваше се виновен пред сестра си, задето досега не бе направил това, за което тя го молеше. „Днес пак не отидох в съда, но тъкмо днес пък нямаше кога.“ И като реши, че ще направи това непременно утре, отиде при жена си. Отивайки при нея, Левин бързо прехвърли в паметта си всичко, преживяно през деня. Всички събития през деня бяха разговори — разговори, които бе слушал и в които бе участвувал. Всички разговори бяха на такива теми, с които, ако беше сам и се намираше на село, той никога не би се занимавал, а тук те бяха много интересни. И всички разговори бяха хубави; само на две места не беше съвсем добре. Първо, това, което беше казал за щуката, и, второ — че имаше нещо друго в нежната жалост, която той изпитваше към Ана.

Левин завари жена си тъжна и отегчена. Обедът на трите сестри щял да бъде много весел, но след това те го чакали, чакали, на всички станало тягостно, сестрите си отишли и тя останала сама.

— Е, ами ти какво прави? — запита тя, като го погледна в очите, които блестяха някак особено подозрително. Но за да не му попречи да разправи всичко, тя прикри любопитството си и с насърчителна усмивка слушаше как е прекарал вечерта.

— Много се радвах, че срещнах Вронски. С него ми беше много леко и естествено. Разбираш ли, сега ще се помъча да не се виждам никога с него, но на тая неловкост се тури край — каза той и се изчерви, като си спомни, че тъкмо защото се мъчеше да не се вижда никога с него, веднага отиде при Ана. — Ние разправяме, че народът пие; но не зная кой пие повече — народът ли или нашето съсловие; народът пие поне в празник, а ние…

Но Кити не се интересуваше от това разсъждение как пие народът. Тя видя, че той се изчерви и искаше да знае защо.

— Е, и после де беше?

— Стива ужасно ме моли да отидем у Ана Аркадиевна.

И като каза това, Левин се изчерви още повече и съмненията му дали е направил добре или зле, дето бе отишъл при Ана, се разрешиха окончателно. Сега той знаеше, че не е трябвало да прави това.

Като чу името на Ана, очите на Кити особено се разшириха и блеснаха, но тя направи усилие над себе си, скри вълнението си и по този начин го заблуди.

— А! — само каза тя.

— Ти сигурно няма да ми се сърдиш, че съм ходил. Стива ме моли, а и Доли искала това — продължи Левин.

— О, не — каза тя, но в очите й той долови усилие над себе си, което не предвещаваше нищо добро.

— Тя е много мила, много, много жалка, добра жена — каза той, като й разказваше за Ана, за заниманията й и за това, което бе поръчала да й каже.

— Да, разбира се, тя е много жалка — каза Кити, когато той свърши. — От кого получи писмо?

Той й каза и като повярва на спокойния й тон, отиде да се съблича.

Когато се върна, завари Кити на същото кресло. Пристъпи до нея, но тя го погледна и заплака.

— Какво? Какво? — питаше той, макар че знаеше предварително какво.

— Ти си се влюбил в тая мръсна жена, тя те е омагьосала. Познах по очите ти. Да, да! Какво може да излезе от това? В клуба ти си пил, пил, играл си и след това си отишъл… при кого? Не, да си заминем… Утре заминавам.

Левин дълго не можа да успокои жена са. Най-после я успокои само след като призна, че чувството на жалост и виното са го объркали и той се поддал на хитрото влияние на Ана, но занапред ще я отбягва. Най-искрено обаче той признаваше това, че след като бе живял толкова дълго в Москва, бе се оставил да пощурее само от разговори, ядене и пиене. Те приказваха до три часа през нощта. Едва в три часа дотолкова се помириха, че можаха да заспят.