Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 191 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Съпоставени текстове
-
-
Анна Каренина ru 5
-
Доли се бе върнала вече, когато при нея дойде Ана и внимателно я погледна в очите, сякаш я питаше какъв разговор е имала с Вронски, но не я запита.
— Май че е време вече за обед — каза тя. — Ние съвсем не сме се видели още. Разчитам на вечерта. Сега трябва да отида да се облека. Мисля, и ти също. На постройката се изцапахме съвсем.
Доли отиде в стаята си и я досмеша. Тя нямаше какво да облече, защото бе облякла вече най-хубавата си рокля; но за да ознаменува с нещо приготвянето си за обеда, тя помоли прислужницата да изчисти роклята й, промени ръкавелите и панделката и сложи дантели на главата си.
— Ето всичко, що можах да направя — усмихната каза тя на Ана, която с трета, пак извънредно семпла рокля влезе при нея.
— Да, ние тук прекаляваме с кокетството — каза тя, сякаш се извиняваше за своята премененост. — Алексей е доволен от твоето идване, както рядко се случва да бъде доволен от нещо. Той положително е влюбен в теб — прибави тя. — Ами ти не си ли уморена?
До обед нямаше време да говорят за каквото и да е. Когато влязоха в приемната, завариха там вече княжна Варвара и мъжете с черни сюртуци. Архитектът беше във фрак. Вронски представи на гостенката лекаря и управителя. С архитекта бе я запознал още в болницата.
Дебелият лакей, блестящ с кръглото си бръснато лице и колосаната си бяла вратовръзка, доложи, че яденето е готово и дамите станаха. Вронски помоли Свияжски да предложи ръка на Ана Аркадиевна, а самият той се приближи до Доли. Весловски преди Тушкевич предложи ръка на княгиня Варвара, така че Тушкевич, управителят и лекарят тръгнаха сами.
Обедът, трапезарията, приборите, прислугата, виното и яденето не само отговаряха на общия тон на новия разкош в къщата, но сякаш бяха още по-разкошни и по-нови от всичко. Даря Александровна наблюдаваше тоя нов за нея разкош и като домакиня, която реди къща — макар че не се надяваше да приложи в къщата си нищо от всичко видяно, дотолкова с разкоша си всичко беше далеч над нейния начин на живот, — неволно вникваше във всички подробности и се питаше кой и как ли е направил всичко това. Васенка Весловски, нейният мъж и дори Свияжски и мнозина други, които тя познаваше, никога не се замисляха за това и вярваха, че всеки порядъчен домакин желае да даде на гостите си да почувствуват именно, че всичко така добре уредено у него не му е коствало никакъв труд, а е станало от само себе си. Но Даря Александровна знаеше, че от само себе си не може да се приготви дори кашица за закуска на децата и че за такава сложна и хубава уредба е трябвало нечие упорито старание. И по погледа на Алексей Кирилович, как той огледа трапезата и как направи с глава знак на лакея, и как предложи на Даря Александровна избор между студената чорба и супата, тя разбра, че всичко се прави и поддържа от самия домакин. Очевидно от Ана всичко това зависеше не повече, отколкото от Весловски. Тя, Свияжски, княжната и Весловски бяха еднакво гости, ползуващи се весело от това, което е било приготвено за тях.
Ана беше домакиня само във воденето на разговора. И тоя разговор, твърде труден за една домакиня с малко гости, с лица като управителя и архитекта, лица от съвсем друг мир, които гледат да не се смущават от необикновения разкош и не могат да вземат дълго участие в общия разговор, тоя труден разговор Ана водеше с обикновения си такт, естествено и дори с удоволствие, както забеляза Даря Александровна.
Заприказваха за това как Тушкевич и Весловски се возили сами в лодката и Тушкевич започна да разправя за последните надбягвания в Яхтклуба в Петербург. Но при първата пауза Ана веднага се обърна към архитекта, за да го извади от мълчанието.
— Николай Иванич ахна — каза тя на Свияжски, — като видя колко е израсла новата постройка, откак бе тук последния път; но аз ходя всеки ден и всеки ден се чудя колко бързо върви строежът.
— С негово сиятелство се работи добре — каза с усмивка архитектът (той беше със съзнание за своето достойнство, почтителен и спокоен човек). — Не е като да имаш работа с губернските власти. Там, дето други биха изписали купища книжа, аз доложа на графа, поприказваме и с три думи всичко е готово.
— Американски методи — усмихнат каза Свияжски.
— Да, там зданията се строят рационално…
Разговорът премина върху злоупотребите от страна на властите в Съединените щати, но Ана веднага го прехвърли на друга тема, за да извади управителя от мълчанието.
— Виждала ли си някога жътварки? — обърна се тя към Даря Александровна. — Когато те срещнахме, бяхме излезли да ги видим. И аз ги видях за пръв път.
— Но как работят те? — запита Доли.
— Също като ножици. Една дъска и много малки ножици. Ей така.
С хубавите си бели, отрупани с пръстени ръце Ана взе един нож и вилица и започна да показва. Очевидно тя виждаше, че от нейното обяснение няма да се разбере нищо; но понеже знаеше, че говори приятно и че ръцете й са хубави, продължаваше да обяснява.
— По-право като ножчета за подостряне на моливи — игриво каза Весловски, който не снемаше очи от нея.
Ана се усмихна едва доловимо, но не му отговори.
— Нали, Карл Федорич, като ножица? — обърна се тя към управителя.
— O, ja — отвърна немецът. — Es ist ein ganz einfaches Ding[1] — и започна да обяснява устройството на машината.
— Жалко, че тя не връзва снопите. Аз видях на Виенската изложба, връзва снопите с тел — каза Свияжски. — Ония са по-удобни.
— Es kommt drauf an… Der Preis vom Draht muss ausgerechnet werden.[2] — И немецът, изтръгнат от мълчанието, се обърна към Вронски: — Das läßt sich ausrechnen, Erlaucht.[3] — Немецът посегна вече към джоба си, дето имаше молив и тефтерче, в което изчисляваше всичко, но като си спомни, че е на трапезата и долови студения поглед на Вронски, се въздържа. — Zu kompliziert, macht zu viel Klopot[4] — завърши той.
— Wünscht man Dochots, so hat man auch Klopots[5] — каза Васенка Весловски, иронизирайки немеца. — J’adore l’allemand[6] — обърна се той пак със същата усмивка към Ана.
— Cessez[7] — шеговито-строго му каза тя.
— А ние мислехме, че ще ви заварим на полето, Василий Семьонич — обърна се тя към лекаря, един болнав човек, — бяхте ли там?
— Бях, но офейках — с мрачна шеговитост отвърна лекарят.
— Значи, хубаво упражнение сте направили.
— Великолепно!
— Е, а как е здравето на бабата? Надявам се, че не е тифус?
— Дали е тифус, или не, но не е добре.
— Колко жалко! — каза Ана и като отдаде по тоя начин своята дан на учтивост към слугите, се обърна към своите.
— И все пак, Ана Аркадиевна, според вашия разказ би било трудно да се построи машината — шеговито каза Свияжски.
— Не, защо пък? — каза Ана с усмивка, която показваше, че тя знае, че в нейните обяснения за устройството на машината е имало нещо мило, доловено и от Свияжски. Тая нова черта на младежко кокетство неприятно порази Доли.
— Но затова пък познанията на Ана Аркадиевна в архитектурата са необикновени — каза Тушкевич.
— Разбира се, аз чух, когато вчера Ана Аркадиевна рече: подпори и цокли — каза Весловски. — Така ли е?
— Няма нищо чудно, когато виждаш и чуваш толкова работи — каза Ана. — А вие сигурно не знаете дори от какво правят къщите?
Даря Александровна виждаше, че Ана е недоволна от тоя игрив тон между нея и Весловски, но сама неволно изпадаше в него.
В тоя случай Вронски постъпи съвсем не така, както Левин. Очевидно той не приписваше никаква важност на дърдоренето на Весловски, а, наопаки — поощряваше тия шеги.
— Е, кажете, Весловски, с какво съединяват камъните?
— Разбира се, с цимент.
— Браво! Ами какво е цимент?
— Нещо като рядка каша… не, мазилка — каза Весловски, като възбуди общ смях.
Разговорът между обядващите, с изключение на лекаря, архитекта и управителя, потънали в мрачно мълчание, не пресекваше и ту се отплесваше, ту се запъваше и засягаше някого на болното място. Веднъж Даря Александровна бе засегната на болното място и така се разгорещи, че дори се изчерви и след това вече се мъчеше да си спомни дали не е казала нещо излишно и неприятно. Свияжски заприказва за Левин, като разправяше за странните му мнения, че машините са само вредни за руското стопанство.
— Аз нямам удоволствието да познавам тоя господин Левин — усмихнат каза Вронски, — но той вероятно никога не е виждал ония машини, които осъжда. А ако е виждал и пробвал, това е било отгоре-отгоре, и то не чуждестранна, а някоя руска машина. Какви възгледи може да си състави човек в такъв случай?
— Изобщо турски възгледи — с усмивка каза Весловски, като се обърна към Ана.
— Аз не мога да защищавам схващанията му — каза Даря Александровна пламнала, — но мога да кажа, че той е много образован човек и ако беше тук, би знаел какво да ви отговори, но аз не умея.
— Аз го обичам много и ние сме големи приятели — добродушно усмихнат каза Свияжски. — Mais pardon, il est un petit peu toqué[8]; например той твърди, че и земството, и мировите съдии — всичко това е ненужно и не иска да участвува в нищо.
— Това е нашето руско равнодушие — каза Вронски, като си наливаше вода от леденото шише в тънката чаша със столче, — да не чувствуваме задълженията, които ни налагат нашите права, и затова да отричаме тия задължения.
— Аз не познавам човек, който да изпълнява по-строго задълженията си — каза Даря Александровна, ядосана от тоя тон на превъзходство от страна на Вронски.
— Напротив, аз — продължи Вронски, очевидно засегнат, кой знае защо, от тоя разговор, — напротив, аз, какъвто ме виждате, съм много благодарен за честта, която ми направиха благодарение на Николай Иванич (той посочи Свияжски), като ме избраха за почетен мирови съдия. Смятам, че за мене дългът да ходя на събрание, да обсъждам делото за коня на някой селянин е също така важен, както и всичко, каквото мога да направя. И ще смятам за чест, ако ме изберат за земски делегат. С това ще мога само да се отплатя за изгодите, от които се ползувам като земевладелец. За нещастие хората не разбират това значение, което трябва да имат в държавата едрите земевладелци.
На Даря Александровна беше странно да слуша как той бе спокоен в правотата си на трапезата у дома си. Тя си спомни, че и Левин, който смяташе обратното, бе също така твърд в схващанията си на трапезата у дома си. Но тя обичаше Левин и затова беше на негова страна.
— Значи, можем да разчитаме на вас, графе, за следващото събрание? — каза Свияжски. — Но трябва да тръгнем по-рано, за да можем на осми да бъдем вече там. Не бихте ли ми направили честта да дойдете у дома?
— А пък аз съм донейде съгласна с твоя beau frère — каза Ана. — Само че не така, както смята той — с усмивка прибави тя. — Боя се, че в последно време ние имаме твърде много от тия обществени задължения. Както по-рано имаше толкова много чиновници, че за всяка работа бе необходим чиновник, така и сега всички са обществени дейци. Алексей е тук от шест месеца и, струва ми се, е член на пет-шест разни обществени учреждения — попечителство, съдия, земски делегат, съдебен заседател, по конете нещо. Du train que cela va[9], всичкото му време ще отиде за това. И боя се, че при тия толкова много работи всичко е само формално. Вие на колко места сте член, Николай Иванич? — обърна се тя към Свияжски. — Струва ми се, на повече от двадесет?
Ана говореше шеговито, но в тона й се чувствуваше раздразнение. Даря Александровна, която наблюдаваше внимателно Ана и Вронски, веднага забеляза това. Забеляза също, че при тоя разговор лицето на Вронски веднага доби сериозен и упорит израз. Забеляза това, а също, че и княжна Варвара веднага, за да промени разговора, заприказва бързо за петербургските познати и като си спомни, че в градината Вронски бе говорил не на място за дейността си, Доли разбра, че с тоя въпрос за обществената дейност е свързана някаква интимна свада между Ана и Вронски.
Обедът, вината, сервирането — всичко беше много хубаво, но всичко беше такова, каквото Даря Александровна бе виждала на специалните обеди и балове, от които бе отвикнала, и то със същия характер на безличност и принуденост; и ето защо всичко това в един обикновен ден и при малък кръг й направи неприятно впечатление.
След обеда поседяха на терасата. Сетне започнаха да играят на lawn tennis. Играчите, разделени на две групи, се разположиха на грижливо изравнения и отъпкан крокетграунд, от двете страни на опънатата мрежа с позлатени стълбове. Даря Александровна се опита да играе, но дълго време не можа да разбере играта, а когато я разбра, беше толкова уморена, че седна с княжна Варвара и само наблюдаваше играчите. Нейният партньор Тушкевич също се отказа от играта; но другите дълго продължиха да играят. Свияжски и Вронски, и двамата, играеха много добре и сериозно. Те следяха зорко хвърляната към тях топка, без да бързат и без да се бавят, ловко изтичваха към нея, изчакваха скока, сръчно и точно отбиваха топката с ракетата и я прехвърляха през мрежата. Весловски играеше по-лошо от другите. Той се горещеше много, но затова пък въодушевяваше с веселостта си играчите. Смехът и виковете му не преставаха. С разрешение на дамите той съблече сюртука си, както и другите мъже, и едрата му красива фигура с бели ръкави на ризата, с румено потно лице и поривисти движения така се и врязваше в паметта.
През нощта, когато Даря Александровна си легна, щом затвореше очи, виждаше подскачащия по крокетграунда Васенка Весловски.
Но през време на играта на Даря Александровна не й беше весело. Не й се харесваха продължаващите при това закачливи отношения между Васенка Весловски и Ана и тая обща неестественост на възрастните, които сами, без децата, играят детска игра. Но за да не развали настроението на другите и за да прекара някак времето, след като си отпочина, тя пак се присъедини към играта и се преструваше, че й е весело. През целия ден все й се струваше, че играе на театър с по-добри от нея актьори и че нейната лоша игра разваля цялата работа.
Тя бе дошла с намерение да прекара два дни, ако и хареса. Но още вечерта, през време на играта, реши да си замине утре. Мъчителните майчини грижи, които тя така мразеше по пътя, сега, след като прекара един ден без тях, й се виждаха вече в друга светлина и я привличаха.
Когато след вечерния чай и нощната разходка с лодка Даря Александровна влезе сама в стаята си, съблече роклята и седна да подреди редките си коси за през нощта, тя почувствува голямо облекчение.
Беше й дори неприятно да мисли, че Ана ще дойде ей сега при нея. Щеше й се да бъде сама с мислите си.