Лев Толстой
Ана Каренина (84)

V

Макар Ана упорито и с озлобление да противоречеше на Вронски, когато той й казваше, че положението й е невъзможно и я убеждаваше да открие всичко на мъжа си, дълбоко в душата си тя смяташе положението си за лъжливо и нечестно и най-искрено желаеше да го промени. Когато се връщаше с мъжа си от надбягванията, в един миг на вълнение тя му откри всичко; въпреки болката, която изпита, беше доволна от това. След като се раздели с него, тя си казваше, че е доволна, че сега всичко ще се изясни и поне няма да има лъжа и измама. Струваше й се несъмнено, че сега положението й ще се определи завинаги. Това ново положение може да е лошо, но ще бъде определено, в него няма да има неясност и лъжа. Болката, която с признанието си тя бе причинила на себе си и на мъжа си, ще бъде възнаградена сега с това, че всичко ще стане ясно, мислеше тя. Същата нощ се срещна с Вронски, но не му каза какво бе станало между нея и мъжа й, макар че трябваше да му каже, за да се изясни положението.

На сутринта, когато се събуди, първото нещо, което си спомни, бяха думите, казани от нея на мъжа й, и тия думи й се сториха така ужасни, че тя не можеше да разбере сега как се е решила да изрече тия странни груби думи и не можеше да си представи какво ще излезе от всичко това. Но думите бяха казани и Алексей Александрович си отиде, без да каже нищо. „Видях се с Вронски и не му казах. Още същия миг, когато той си отиваше, исках да го върна и да му кажа, но се отказах, защото бе странно защо не му казах още първия миг. Защо исках да му кажа и не му казах?“ И в отговор на тоя въпрос буйна руменина от срам се разля по лицето й. Тя разбра кое я е спирало да направи това: разбра, че се е срамувала.

Положението и, което снощи й се струваше изяснено, сега изведнъж й се видя не само неизяснено, но и безизходно. Достраша я от позора, за който по-рано дори не мислеше. Само като си представяше какво може да направи мъжът й, обземаха я най-страшни мисли. През ума й минаваше, че ей сега ще дойде управителят и ще я изгони от къщи, че позорът й ще стане достояние на целия свят. Питаше се къде ще отиде, когато я изпъдят от къщи, и не намираш отговор.

Когато мислеше за Вронски, струваше й се, че той не я обича, че вече започва да му омръзва, че тя не може да му предложи себе си и затова чувствуваше враждебност към него. Струваше й се, че думите, които бе казала на мъжа си и които непрестанно повтаряше в ума си, ги е казала пред всички и всички са ги чули. Тя не можеше да се реши да погледне в очите ония, с които живееше. Не можеше да се реши да извика слугинята, а още по-малко да слезе в долния етаж и да види сина си и гувернантката.

Прислужницата, която отдавна вече се ослушваше до вратата, сама влезе в стаята й. Ана въпросително я погледна в очите и смутено се изчерви. Прислужницата се извини, като каза, че е влязла, защото й се сторило, че се звъни. Тя й донесе роклята и една бележка. Бележката беше от Бетси. Бетси й напомняше, че тая сутрин у дома й ще се съберат на крокет Лиза Меркалова и баронеса Щолц с поклонниците си Калужски и стареца Стремов. „Елате поне да погледате, от любопитство към нравите. Ще ви чакам“ — завършваше тя.

Ана прочете бележката и тежко въздъхна.

— Не ми трябва нищо, нищо — каза тя на Анушка, която разместваше стъкленичките и четчиците върху тоалетната й масичка. — Иди си, аз ще се облека ей сега и ще изляза. Не ми трябва нищо, нищо.

Анушка излезе, но Ана не започна да се облича, а седеше в същото положение, отпуснала глава и ръце, и от време на време потреперваше с цялото си тяло, сякаш искаше да направи някакво движение, да каже нещо, и пак утихваше. Тя повтаряше непрестанно: „Боже мой! Боже мой!“ Но нито „Боже“, нито „мой“ имаха някакъв смисъл за нея. Мисълта да търси помощ за положението си в религията, въпреки че никога не бе се съмнявала в религията, в която бе възпитана, беше за нея така чужда, както да търси помощ от самия Алексей Александрович. Тя предварително знаеше, че помощта на религията е възможна само при условие, че се отрече от онова, което беше за нея целият смисъл на живота. Не само й беше тежко, но започна да изпитва страх от това ново душевно състояние, което не би изпитвала никога. Чувствуваше, че в душата й всичко започва да се раздвоява, както понякога се раздвояват предметите пред уморените очи. Понякога не знаеше от какво се страхува и какво иска. Дали се страхува и желае това, което беше, или онова, което ще бъде, и какво именно иска — тя не знаеше.

„Ах, какво правя аз?“ — каза си тя, почувствувала изведнъж болка и от двете страни на главата. Когато се опомни, видя, че държи с две ръце косите си при слепите очи и ги стиска. Скочи и започна да крачи из стаята.

— Кафето е готово и мамзел и Серьожа чакат — каза Анушка, когато се върна пак и пак завари Ана в същото положение.

— Серьожа ли? Какво прави Серьожа? — изведнъж се оживи и попита Ана, като за пръв път през цялата сутрин си спомни за съществуването на сина си.

— Май се е провинил в нещо — усмихнато отвърна Анушка.

— В какво се е провинил?

— В ъгловата стая сте имали праскови; та, струва ми се, той изял една скришом.

Напомнянето за сина й изведнъж извади Ана от безизходното положение, в което се намираше. Тя си спомни за оная донейде искрена, макар и много преувеличена роля на майка, която живее за сина си, с каквато тя бе се нагърбила през последните години, и с радост почувствува, че в това състояние, в което се намира сега, тя има една държава, независима от положението, в което ще се озове спрямо мъжа си и спрямо Вронски. Тая държава е синът й. В каквото и положение да се озове, тя не може да остави сина си. Дори ако мъжът й я опозори и я изпъди, дори ако Вронски охладнее към нея и продължи да води свой независим живот (тя пак помисли с жлъч и укор за него), тя не може да остави екна си. Тя има цел в живота. И трябва да действува, да действува, за да си осигури това положение със сина, за да не й го отнемат. Дори трябва да действува по-бързо, докато не са й го отнели. Трябва да вземе сина си й да замине. Ето първото нещо, което трябва да направи сега. Тя трябва да се успокои и да излезе от това мъчително положение. Мисълта за пряката й работа, свързана със сина й, мисълта, че трябва веднага да замине някъде с него, й даде това успокоение.

Тя се облече бързо, слезе в долния етаж и с енергични крачки влезе в приемната, дето обикновено я чакаха кафето и Серьожа с гувернантката. Серьожа, цял в бяло, стоеше до масата под огледалото приведен, със склонена глава и с израз на напрегнато внимание, който тя познаваше и по който той приличаше на баща си, правеше нещо с донесените от него цветя.

Гувернантката имаше особено строг вид. Серьожа пронизително, както се случваше често с него, извика: „А, мамо!“ — и се спря нерешително: да отиде ли да я поздрави и да хвърли цветята, или да довърши венеца и да отиде с цветята.

Гувернантката поздрави и надълго и нашироко започна да разправя за направената от Серьожа пакост, но Ана не я слушаше; тя мислеше дали да вземе и нея със себе си. „Не, няма да я взема — реши тя. — Ще замина сама със сина си.“

— Да, това е много лошо — каза Ана, улови сина си за рамото, погледна го, но не със строг, а с плах поглед, който смути и зарадва момчето, и го целуна. — Оставете го с мене — каза тя на учудената гувернантка и без да пусне ръката на сина си, седна до масата, на която бе приготвено кафето.

— Мамо! Аз… аз… няма… — каза той, като се мъчеше да разбере от израза й какво го очаква за прасковата.

— Серьожа — каза тя, щом гувернантката излезе от стаята, — това е лошо, но вече няма да правиш така, нали? Обичаш ли ме?

Тя чувствуваше, че очите й се наливат със сълзи. „Нима мога да не го обичам? — казваше тя, като надничаше в изплашения му и едновременно зарадван поглед. — И нима той ще бъде на страната на баща си, за да ме накаже? Нима не ще се съжали над мене?“ Сълзите вече течаха по лицето й и за да ги скрие, тя изведнъж стана и почти изтича на терасата.

След буреносните дъждове през последните дни бе настъпило студено, ясно време. Въпреки яркото слънце, което се промъкваше през измитите листа, във въздуха беше хладно.

Тя потрепери и от студа, и от вътрешния ужас, които с нова сила я обгърнаха на чистия въздух.

— Иди, иди при Mariette — каза тя на Серьожа, който бе тръгнал подире й, и закрачи по сламената рогозка на терасата. „Нима те няма да ми простят, няма да разберат, че не можеше да бъде другояче?“ — каза си тя.

Когато се спря и погледна поклащащите се от вятъра върхове на трепетликата с измити, ярко блестящи на студеното слънце листа, тя разбра, че няма да й простят, че сега всичко и всички ще бъдат безмилостни към нея, както това небе, както тая зеленина. И отново почувствува, че в душата й нещо започва да се раздвоява. „Не трябва, не трябва да мисля — каза си тя. — Трябва да се стягам за път. Къде? Кога? Кого да взема със себе си? Да, с вечерния влак, за Москва. Анушка и Серьожа и само най-необходимите неща. Но преди това трябва да пиша и на двамата.“ Тя бързо влезе в къщи, в кабинета си, седна до масата и писа до мъжа си:

„След онова, което стана, не мога повече да остана в къщата ви. Заминавам и вземам сина си. Не познавам законите и затова не зная при кого от родителите трябва да остане синът; но го вземам, защото не мога да живея без него. Бъдете великодушен, оставете ми го.“

Дотук тя пишеше бързо и естествено, но апелът към великодушието му, което тя не признаваше у него, и необходимостта да завърши писмото си с нещо трогателно, я спряха:

„Не мога да говоря за вината и разкаянието си, защото…“

Отново се спря, понеже не намираше връзка между мислите си. „Не — каза си тя, — не трябва нищо“ — и скъса писмото, след това го преписа, като изхвърли израза за великодушието и го запечата.

Друго писмо трябваше да пише до Вронски. „Аз казах на мъжа си“ — написа тя и дълго седя, защото нямаше сили да пише по-нататък. Това беше така грубо, така неженствено. „И после, какво ли мога да му пиша?“ — каза си тя. Отново руменина от срам покри лицето й, спомни си за неговото спокойствие и чувството на яд към него я накара да разкъса на дребни парченца листа с написаното. „Не трябва нищо“ — каза си тя и като отмести бювара, качи се на горния етаж, каза на гувернантката и слугите, че заминава днес за Москва, и веднага започна да прибира нещата си.