Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

— А знаеш ли, Костя, с кого е пътувал насам Сергей Иванович? — каза Доли, след като разпредели краставичките и меда между децата. — С Вронски! Той заминавал за Сърбия.

— И то не сам, води цял ескадрон на свои разноски! — каза Катавасов.

— Това е работа за него — каза Левин. — А нима все още заминават доброволци? — прибави той, като погледна Сергей Иванович.

Без да отговори, Сергей Иванович предпазливо вадеше с тъп нож една жива още пчела, която бе полепнала в разлелия се мед в паничката, дето имаше едно парче от медена пита.

— И то още как! Да бяхте видели какво бе вчера на гарата! — каза Катавасов, като хрускаше краставичка.

— Но как да си обясним това? За Бога, Сергей Иванович, обяснете ми, къде отиват всички тия доброволци, с кого воюват? — запита старият княз, който очевидно продължаваше разговора, започнат още преди да дойде Левин.

— С турците — спокойно усмихнат отвърна Сергей Иванович, като извади безпомощно движещата крачката си, почерняла от меда пчела и я постави с ножа върху един здрав трепетликов лист.

— Но кой е обявил война на турците? Иван Иванич Рагозов и графиня Лидия Ивановна с мадам Щал ли?

— Никой не е обявявал война, но хората съчувствуват на страданията на ближните си и желаят да им помогнат — каза Сергей Иванович.

— Но князът не говори за помощта — каза Левин, като се застъпи за тъста си, — а за войната. Князът казва, че отделни лица не могат да вземат участие във войната без разрешение от правителството.

— Костя, внимавай, това е пчела! Ще ни изхапят тук! — каза Доли, като се пазеше от една оса.

— Това не е пчела, а оса — каза Левин.

— Добре, добре, каква е вашата теория? — усмихнат каза Катавасов на Левин, като го предизвикваше очевидно към спор. — Защо отделни лица да нямат право?

— Моята теория е следната: от една страна, войната е такова животинско, жестоко и ужасно нещо, че нито един човек, не казвам християнин, не може да вземе лично на своя отговорност започването на една война; това може да го направи само едно правителство, което е призвано за това и неизбежно идва до война. От друга страна, и според науката, и според здравия смисъл в държавните работи, особено при война, гражданите се отричат от личната си воля.

Сергей Иванович и Катавасов с готови възражения заприказваха едновременно.

— Там е работата, приятелю, че може да има случаи, когато правителството не изпълнява волята на гражданите и тогава обществото изявява волята си — каза Катавасов.

Но Сергей Иванович очевидно не одобряваше това възражение. При думите на Катавасов той се намръщи и каза друго.

— Напразно поставяш така въпроса. Тук няма обявяване на война, а просто израз на човешко, християнско чувство. Убиват братята ни, еднокръвни и едноверци. Но, да речем, дори да не са братя и едноверци, а просто деца, жени и старци; чувството се бунтува и руските хора тичат да помогнат за прекратяване на тия ужаси. Представи си, че минаваш по улицата и виждаш, че пияни хора бият някоя жена или дете; смятам, че няма да седнеш да питаш дали е обявена или не война на тоя човек, а ще се хвърлиш върху него и ще защитиш обидения.

— Но не бих го убил — каза Левин.

— Не, би го убил.

— Не знам. Ако видя такова нещо, бих се отдал на непосредственото си чувство; но не мога да кажа предварително. А такова непосредствено чувство към угнетеното славянство няма и не може да има.

— Може би за тебе няма. Но у другите го има — каза Сергей Иванович, като се намръщи недоволно. — У народа са живи преданията за православни хора, страдащи под игото на „нечестивите агаряни“. Народът чу за страданията на братята си и заприказва.

— Може би — уклончиво каза Левин, — но аз не го виждам; и аз съм от народа, но не чувствувам такова нещо.

— И аз — каза князът. — Живеех в чужбина, четях вестниците и, да си призная, до преди ужасите над българите никак не разбирах защо всички руси така изведнъж обикнаха братята славяни, а пък аз не чувствувам никаква любов към тях. Много ми беше мъчно, мислех, че съм изрод или че така ми действува Карлсбад. Но когато се върнах тука, успокоих се — виждам, че и освен мене има хора, които се интересуват само за Русия, а не за братята славяни. Ето и Константин.

— Личните мнения тук не значат нищо — каза Сергей Иванович, — въпросът не е до личните мнения, когато цяла Русия — народът — изразява волята си.

— Извинявайте. Аз не виждам това. Народът не иска и да знае — каза князът.

— Не, татко… как не иска и да знае? А в неделя в черквата? — каза Доли, която се ослушваше в разговора. — Моля ти се, дай кърпичката — обърна се тя към стареца, който усмихнат наблюдаваше децата. — Не може да бъде всички да…

— Та какво имаше в неделя в черквата? Наредили на свещеника да прочете. И той го прочете. Хората не разбраха нищо, въздишаха като при всяка проповед — продължи князът. — След това им казаха, че събират милостиня в черквата, те извадиха и дадоха по една копейка. Но за какво — и те не знаят.

— Народът не може да не знае; у народа има винаги съзнание за съдбините си и в такива минути като днешните то се избистря — каза Сергей Иванович, като поглеждаше стареца пчелар.

Хубавият старец с черна прошарена брада и гъсти посребрени коси стоеше неподвижно, като държеше паничка с мед и ласкаво и спокойно от висотата на своя ръст гледаше господата, но очевидно не разбираше и не желаеше да разбере нищо.

— Това е точно така — каза той при думите на Сергей Иванович, като поклащаше многозначително глава.

— Ето, питайте него. Той не знае и не мисли нищо — каза Левин. — Михайлич, ти чу ли за войната? — обърна се той към него. — Това, дето чели в черквата? Как мислиш ти? Трябва ли да воюваме за християните?

— Какво ще мислим ние? Александър Николаевич, императорът, мисли за нас, той ще помисли вместо нас за всички работи. По му са ясни нему. Да донеса ли още хлебец? Да дам ли още на детето? — обърна се той към Даря Александровна, като посочи Гриша, който дояждаше една коричка.

— Няма какво да питам — каза Сергей Иванович, — ние видяхме и виждаме стотици и стотици хора, които захвърлят всичко, за да служат на правото дело, идват от всички страни на Русия и направо и ясно казват мисълта и целта си. Те дават царите си или сами отиват и направо казват защо. Какво значи това?

— Според мене — каза Левин, който бе започнал вече да се горещи — това значи, че сред един осемдесетмилионен народ винаги ще се намерят не стотици, както сега, а десетки хиляди хора, които са изгубили общественото си положение, хора отчаяни, които винаги са готови да отидат било в бандата на Пугачов, в Хива или Сърбия…

— Аз ти казвам, че не са стотици и не са отчаяни хора, а най-добрите представители на народа! — каза Сергей Иванович с такова раздразнение, сякаш защищаваше последното си имане. — Ами пожертвованията? Тук вече целият народ направо изразява волята си.

— Тая дума „народ“ е толкова неопределена — каза Левин. — Може би общинските писари, учителите и един на хиляда от селяните знаят каква е работата. Но другите осемдесет милиона, като Михайлич, не само не изразяват волята си, но нямат ни най-малка представа за какво би трябвало да изразяват волята си. Какво право имаме да говорим, че това е волята на народа?

XVI