Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Контактът

През 1922 г. Томас Таунсенд Браун влязъл в Калифорнийския технологичен институт. Бил седемнадесет годишен младеж с блестящ ум. Отчаяно се опитвал да привлече към себе си вниманието на някои видни професори. Един от онези, на които се възхищавал най-много, бил Робърт Миликън. Вярвал, че споделянето на резултатите от експериментите си с него ще бъде ползотворно. Междувременно Томас натрупал достатъчно наблюдения, за да подтикне и другите, които били „далеч по-способни“, да се заемат с изучаването на новия ефект на силата на електричеството.

Запалените мечтатели никога не могат да удържат мислите си. Те са толкова импулсивни, колкото и енергиите, с които се занимават. Том просто искал да разработи космическия си двигател, за да може човечеството да се впусне в изследване на безкрайните дълбини на космоса. Ако знаел лошото отношение на Миликън към великия Никола Тесла, едва ли щял да си губи времето и нервите с него.

Миликън се подиграл с Тесла, когато последният оповестил, че е открил космически лъчи. Когато и други учени потвърдили някои от твърденията на Тесла, Миликън не отстъпил и академичен до мозъка на костите си, продължавал да опровергава идеята. Най-накрая не можел да удържа позициите си и му се наложило да отстъпи, но пък започнал да твърди, че самият той е открил „нови космически лъчи“.

Затова когато бил пренебрегнат от Миликън и неколцина други преподаватели, Том се чувствал като разбит. Биографиите на прочутите учени обикновено показват, че когато мечтите им се отхвърлят от висшестоящите, учените отстъпват под силата на натиска. След подобен период на безмилостен тормоз започват да подлагат на преоценка вижданията си и отричат най-съкровеното в сърцата си. „Пречистени“ от нездравословния си романтизъм, те изведнъж отново започват да изпитват странно привличане към общността. През останалата част от живота си са заети да се подиграват с другите мечтатели, успешно изпълняват дребните си, но за сметка на това тясно профилирани технически задължения и завършват живота си като високоуважавани, но кухи отвътре старци.

Том Браун трудно можел да понесе подобно отношение. Нито един учен, дори великият Робърт Миликън, не приел идеите му. За тях новата електрическа сила била пълна глупост. Феноменът просто нямал място в приетия академичен речник. Но Том нямало да загърби романтиката. Именно в нея виждал истинската и благородна наука. Без страст тя е нищо. Малкото момче от малкия град мечтаело за света на науката. Той давал смисъл на живота му. Прочутите учени, романтичните идеали за науката и нейната слава именно това формирало характера му. След нанесения удар нещата в Калифорния далеч не тръгнали добре за него.

В първия си сблъсък със закостенелите учени Том получил безценен урок. Онова, с което разполагал, било истинско. Знаел го. Защо и те не искат да го научат? Нима се страхуват от истината, или просто не са достойни за тайните й? Оставен на студа, сега той знаел къде да намери топлина. Никога повече нямало да отдава почит на онези, които не си правели труда да го изслушат или да научат тайната му. Леденият отговор на академичния свят щял да събуди собствените му защитни реакции, Бързо научил, че колкото и да е странно, „отхвърлянето“ е нещо напълно нормално на места, където очаквал най-малко — в университетите и научните лаборатории.

Том Браун успял да се предпази от отровата на заразната академична болест достатъчно дълго, за да постигне легендарните резултати от проучванията си. И докато постепенно набирал сила от първата схватка с ледника, той изведнъж разбрал какво всъщност е станало. Може би първите няколко пъти Миликън просто е бързал за обяд. А останалите просто са подражавали на отношението му към младия Браун, предпочитайки сигурността на мястото си пред непринудените разговори с многообещаващи младоци.

Каквато и да е била причината, Том изобщо не се съмнявал, че откритието му ще разтърси науката из основи. С простия си експеримент в гаража той достатъчно нарушил равновесието, за да отблъсне и най-великите физици. Видял с очите си тази любопитно дразнеща, но същевременно и смешна реакция на хората, които заради предразсъдъците си просто не можели да приемат научната истина.

През 1923 г. Том с радост се преместил Кениън Колидж в Охайо. По-близко до топлината на родния дом, той вече не смятал, че величието и широката известност са идентични. Продължил изследванията си със собствени средства. Том вече не се нуждаел от ничие внимание или уважение и постепенно „се разкрил“ на професора си по физика, който научил за заниманията му. Д-р Пол Бифийлд бил силно заинтригуван от описанието на домашните му експерименти и феномена, чието съществуване било вън от всякакви съмнения. Професорът окуражил студента си. Тихото достойнство и увереността на Том му казали всичко, което искал да знае. Сериозен, въздържан, искрен. Описанието на странния ефект запалило любопитството му. Д-р Бифийлд поискал да го види с очите си. И имало причина за това.

Навремето д-р Бифийлд бил състудент на Алберт Айнщайн в Швейцария. През годините двамата си останали близки колеги и приятели. Професорът разбирал, че в електродвижещия ефект на Том се криело нещо дълбоко. Феноменът не можел да бъде обяснен конвенционално, просто защото нямало конвенционален начин да се изрази проявата му. Ефектът бил гравитационен. Д-р Бифийлд и Том обсъдили въпроса дали моментното подаване на електрическа и гравитационна сила може да предизвика електро гравитационен ефект. Този разговор положил началото на едно дълго приятелство, което щяло завинаги да промени живота на Томас Таунсенд Браун.

Д-р Бифийлд подкрепил откритието на Том и го окуражил да продължи проучванията си със средствата, които можел да му осигури колежът. Том бил дълбоко трогнат. Топлината постепенно започнала да го връща обратно към научния свят.

Д-р Бифийлд смятал, че постулатът за „явната пропаст“ между електричеството и гравитацията, установен От академиците преди толкова много време, очевидно се нарушава от домашния експеримент на Браун. По-нататъшните проучвания показали постоянството на подобни ефекти, наблюдавани като изолирани случаи от началото на века. Действието на задвижваща сила се наблюдавало и при използването на различна електрическа апаратура. Резултатите били отразени в различни броеве на няколко научни издания.

През ноември 1911 г. Едуард С. Фароу написал обширен доклад за собствените си открития във връзка с намаляването на гравитацията. Той забелязал, че свързаните с въздушни проводници и плочи макари губят от теглото си. Когато поставил макарата на точни везни (които не били направени от метал) и „стрелял“, устройството изгубило една шеста от теглото си. Фароу правел тези опити многократно и съвсем открито, позволявайки на присъстващите да разглобяват всяка част от апаратурата му. Нещо повече — предлагал и на останалите да повторят резултатите. При тези повторения ефектът отново се наблюдавал, макар и да бил по-слаб. Разликата се дължала на специално разработеното бързо въртящо се и „даващо искра колело“. Фароу смятал, че апаратът му анулира околното гравитационно поле, което наричал „вертикален компонент“. Той разглеждал гравитацията като специален електрически ефект, действащ вътре в неутралната материя. Горе долу по същото време в Париж Дюкрете създал друго малко антигравитационно устройство. То представлявало бързо въртящ се диск от слюда, който се издигал, когато бил зареждан с електричество.

През март 1918 г. д-р Франсис Нифер провел обширно проучване върху модифицирания експеримент на Кавендиш. В класическата част на опита за демонстриране на действието на гравитацията той използвал свободно висящи маси, притегляни от голяма неподвижна маса. Модификацията на д-р Нифер се състояла в това, че наелектризирал неподвижната маса. Когато тя била заредена от електростатична машина и затворена в контейнер, свободно движещите се маси започнали да се движат по съвсем неочакван и необясним начин.

Отначало, когато фиксираната маса била слабо заредена, се наблюдавало намаляване на гравитационното притегляне. При увеличаване на напрежението свободните маси изобщо престанали да се притеглят. Отвъд критичната граница се наблюдавало отблъскване между масите. Оттук следвало, че затворените електростатични полета въздействат на гравитацията при контролирани експерименти. Д-р Нифер заключил, че електростатичната сила и гравитацията са свързани помежду си. Докладите му били подробни и обширни и представляват истинска основа за по-нататъшни проучвания.

През юли 1920 г. Джордж С. Пигът проектирал, построил и използвал неимоверно мощна електростатична машина, с която станал свидетел на силни електро гравитационни ефекти. Устройството било затворено и „изсушено“ с въглероден диоксид под високо налягане. С помощта на този силно обезшумен генератор на статично електричество Пигът наблюдавал странен електро гравитационен ефект. За първи път той бил наблюдаван случайно, в хода на съвсем друг електрически експеримент.

Пигът окачил тежки сребърни мъниста (с диаметър 1 см) и други материали в пространството между заредена сфера и конкавна заземена плоча. Генераторът му бил зареден с 500 000 електростатични волта. Окачените предмети започвали да левитират, когато зарядът на сферата бил положителен.

Ефектът на Пигът очевидно не бил чисто електрически феномен — в такъв случай наличието на заземената плоча щеше да нулира резултата. В мига, в който зарядът се изпразвал в земята, окачените предмети увисвали надолу. При отсъствието на заземяване ефектът на левитация не се наблюдавал. Пигът смятал, че по някакъв необясним начин променя околното гравитационно поле, като ефектът се получавал в резултат от взаимодействието между генератора на статично поле и някаква друга сила в земята.

Освен това Пигът споменава, че нагорещените метални топчета се отдалечавали повече от центъра на полето, отколкото студените. Окачените топчета оставали да се реят в пространството най-малко 1,25 секунди след като генераторът на статично електричество преставал да се върти. След като полето напълно изчезвало, топчетата падали много бавно — твърде очевидно отклонение от нормалното гравитационно поведение.

Пигът заявил, че окачените предмети били заобиколени от „черен пояс“. Околното пространство било изпълнено с ефимерна синя електрическа светлина, характерна за много мощните електростатични машини. Повечето учени обяснили подобни феномени веднъж завинаги. Съгласно теориите за електро индукцията се твърдяло, че ефектите са „просто резултат от високото напрежение в проводника“. Поведението на окачените топчета в експеримента на Пигът се обяснявало като резултат от баланса между гравитацията и силата на електрическото отблъскване. Според мнението на учените, заредените метални топчета ще си останат в позициите на равновесие, докато действа полето.

Пигът твърдял, че по цялата повърхност на окачените топчета пробягвали малки сини петънца, които били доказателство за електрически разряди във въздуха. Ако това наистина е така, не би могъл на се натрупа заряд — той просто ще се освобождава във въздуха. А като се има предвид, че силното поле било „заземено“ към конкавната плоча, в това пространство не би могло да се образува постоянно напрежение. Във всички тези случаи се наблюдават сходства — електро гравитационната сила се възбужда от силни електростатични полета. Получените от Пигът ефекти са същите като наблюдаваните от Никола Тесла при използването на високоволтови електростатични импулси.

Устройството на Пигът със сигурност освобождавало на скокове огромния си заряд в заземената плоча. Скоростта на това прекъсващо еднопосочно поле се определяла от параметрите на сферата и заземената конкавна плоча. Ако се съди по използваните капацитети и доста голямото свободно пространство, очевидно става въпрос за много бързи импулси.

Никола Тесла наблюдавал и описал въздействието на такива бързи електростатични импулси върху материята (по-точно върху прашинки) в Колорадо Спрингс. По-късно описал по-тежък от въздуха дирижабъл без перки или реактивни двигатели, който можел да се задвижва изцяло с електричество. Съществуват и легендарните съобщения на хора, които твърдят, че са виждали с очите си подобно работещо устройство. Един възрастен господин, син на местен собственик на ранчо, описва видяното от баща му една нощ на няколко километра от експерименталната станция на Тесла.

Тесла бил забелязан изправен на оградена от пурпурна корона платформа, висяща на десетина метра над земята. Машината имала малка макара на кърмата, а отдолу била покрита с гладък меден лист. Дебелината на платформата била около половин метър и била натъпкана с най-различни инструменти. Тесла се разхождал по нея, стоял пред контролния панел и се издигнал нагоре сред корона от бели искри. Те отслабвали с отдалечаването от земята, а от време не време се прехвърляли към металните огради. Тесла подбрал курса си така, че да избягва многобройните огради на околните ферми.

Онова, което първоначално привлякло вниманието на фермера, бил подплашеният от странната бръмчаща машина жребец. Казват, че Тесла често се забавлявал по този начин и нощ след нощ се реел с часове из въздуха. Бил облечен по характерния за него небрежен начин, без шапка на главата. Летящата платформа изцяло го погълнала и изминавал огромни разстояния с нея. Устройството черпело енергия направо от неговия усилващ трансформатор и сякаш можело да стигне до всяка точка на света. Имало и други свидетели на странните му среднощни пътешествия над околните ферми.

Д-р Бифийлд бил запознат с всички тези описани експерименти, както и с много легенди. Растящата библиография за електро гравитационните ефекти предлагала достатъчно материал, за да се обърне внимание върху ефекта, открит от Том Браун — „ефектът на Браун“.

Айнщайн използвал концепцията за изкривеното пространство, за да обясни проявата на всички сили. Според теорията му всяка от основните сили трябвало да бъде свързана с останалите по много начини. Възможно ли е откритият от Том Браун ефект да е „мост“ между силата на електричеството и гравитационната сила? Според Айнщайн подобен мост трябвало да съществува. Сега Том разполагал с добър теоретичен модел, върху който да продължи работата си. Ако гравитацията е наистина резултат от изкривяването на пространството, то явно високоволтовите електрически импулси успяват по някакъв начин да влияят на това изкривяване.

Благодарение на любезната и щедра подкрепа на д-р Бифийлд, Том имал възможност да провежда стотици експерименти с различни лампи и кондензатори в строго лабораторни условия. Тези експерименти целели да се измери силата, упражнена от заредените с високо напрежение лампи, кондензатори и масивни предмети в свободното пространство. Сега вместо лампи били окачвани заредени предмети — точно по начина, по който го бе направил навремето в гаража. Професионалните лабораторни инструменти измервали всеки аспект на движението и неговите епифеномени. Сега Браун можел да документира и заснеме резултатите, за да могат да бъдат видени от всички.

С новите инструменти и в далеч по-добрите лабораторни условия на бял свят се появили някои характерни за странния ефект на електрическата сила детайли. През 1924 г. Браун монтирал две оловни сфери върху стъклена пръчка и ги окачил чрез две силни изолирани подпори, образувайки нещо като махало. Когато сферите били заредени с противоположни заряди и им били приложени импулси с мощност 120 киловолта, цялото махало се залюляло настрани до максималната си точка и много бавно се върнало в първоначалното си положение. За пореден път движението се водело от заредената положително сфера.

Видяното от Том било наистина изумително. Махалото буквално останало да виси дълго време във въздуха. В цялото действие имало две ясно обособени фази. „Фазата на възбуждане“ продължавала по-малко от пет секунди. За „фазата на отпускането“ били необходими между тридесет до осемдесет секунди, през което време махалото се връщало в покой чрез серия от „фиксирани стъпки“. Потресаващо! Това било видимо доказателство, че изкривеното пространство има власт над материята и ограничава движенията й, сякаш самото то е твърда материя. Всъщност Том едва сега проумял нещо от първоначалните си мисли относно вакуумната лампа.

Още като ученик той правилно усещал, че катодните изпразвания създават тяга при отсъствието на маса. А сега разбрал, че „липсващата маса“ всъщност се намира около устройството. Тя е самото пространство, изкривено чрез електростатичните полета. При тези условия пространството се проявявало по-добре от всяко друго ракетно гориво. Та него го имало навсякъде! То трябвало единствено да се изкриви или „увие“. Тягата би могла да бъде просто резултат от това изкривяване.