Джери Василатос
Изгубените открития (86)

Безкрайна светлина

Мнозина са изявилите желание да повторят резултатите, получени от д-р Мъри. Всички търсят липсващия „камък“! Той е може би една от най-големите и мъчителни загадки в аналите на забравената наука. Учените имат какви ли не мнения относно начините, по които д-р Мъри е използвал своя COSRAY приемник. Откриваме и множество теоретични предположения и не по-малко технически подходи към въпроса.

Желаещите да разбулят тайната на Мъри наистина се изправят пред няколко сериозни проблема. Съществуват и няколко важни открития, които могат да ни помогнат да се придвижим малко по-напред към истината. Освен това е налице и голяма група изследователи, чиято съвместна работа дава може би най-вероятното обяснение на забележителните постижения на д-р Мъри в приемането на лъчистата енергия.

Пътят на логиката се променя с откритията и новите заключения. Но наградите за обществото са огромни, стига някой да успее да съчетае практическата демонстрация с теорията. На първо място, не трябва да подражаваме на онези, които следват одобрените от учебниците правила и така стигат до задънена улица. Постоянното построяване и разрушаване на кулата от карти не е пречка за онези, които следват целта си с жар.

Задължително е, когато научните конвенции не са в състояние да предложат адекватни обяснения, изследователят да предпочете метапознанието пред статистиката. Да използва правото си да избира алтернативни подходи. Да гледа извън „фактите“ и отвъд „бариерите“ на догмата. Тази кратка част ще представи някои от множеството идеи, предложени като обяснение на приемника COSRAY. Да не забравяме, че целта е да се повторят резултатите. А наградата е енергийна революция за цялото човечество.

При липса на сигурни емпирични данни, търсенето на детектора на Мъри е до голяма степен процес на елиминиране! Когато се заеме с наличната около нас лъчиста енергия, изследователят се сблъсква със забележителни противоречия. Те обаче не са в състояние да направят невалидни демонстрациите на д-р Мъри. Учените изследвали феномена на късите вълни, известен като „пробиви“ и „отклонения“. „Пробивите“ представляват кратки, но извънредно силни електрически сигнали.

Радио пробивите остават на една честота и изливат цялата си мощност в приемника. Те сякаш „стоят на място“ като колони и с времето силата им нараства. Когато приемникът се настрои на честотата, малката входяща енергия като че ли привлича всички налични енергии, докато приемникът престане да е в състояние да удържи натрупаната мощност. Пробивите унищожават приемниците и пораждат странни електрически ефекти. „Радиоотклоненията“ са свързани с пробивите и се различават от тях единствено по честотата си — тя се „отклонява“. Според един изследовател (Д. Уинтър) енергийното съдържание на радио отклоненията е повече от един мегават.

Това зашеметяващо количество входяща енергия трудно може да се обясни със средствата на конвенционалната теория. Да си спомним, че д-р Мъри разбрал за енергийния потенциал на космоса, когато работел за телефонна и телеграфска компания. Интересът му към подобните на океански вълни, които се чували през дългите проводници в слушалките му, поставили началото на всичките му проучвания. Ето защо има и такива, според които д-р Мъри прехващал енергията от мощните електрически струи, които непрекъснато се носят в йоносферата. Така не им се налага да прибягват до космическите лъчи или други източници на лъчение, за да обяснят „реалните постижения“ на изобретателя.

Тези изследователи смятат, че откриването на шведския камък му е осигурило полупроводник, способен да провежда много високочестотни потоци. Високото напрежение, изпускано за миг в големи капацитивни съпротивления като телефонните линии, могат да преминат през външна верига и да захранят няколко прибора. На практика, те смятат, че камъкът е позволил създаването на високочестотен диод с голямо отрицателно съпротивление (Лер). Често може да се види, че някои импулси не могат да „преминат“ през силиконови диоди, но изобщо не се затрудняват с диоди от германий.

Използването на антени и заземителни елементи осигурява капацитивно съпротивление, чрез което се поглъща електростатичната енергия. Възможно е Мъри да е подобрил прага на проводимост на германия с помощта на специални радиоактивни добавки, така че той да реагира бързо и с нарастващо насищане на натрупващата се електростатична енергия. Натрупана в голямото капацитивно съпротивление на заземяването, тази енергия си остава незабелязана от повечето експериментатори. За да се улови този огромен резервоар, бил нужен само един „прекъсвач с нисък праг“. Ето защо изследването на устройството на Мъри продължава като изучаване на проводимостта и количеството потенциална енергия в кристалите.

Някои изказват предположението, че Мъри е разработил „диод за космически лъчи“. Според този модел приемникът му се разглежда като проводник, в който космическите лъчи задвижват потоците електрони. Специалният материал е чувствителен към лъчите и именно в него се извършва процесът на преобразуването.

Ако използваме наличната потенциална енергия на един-единствен космически лъч ще открием, че тя може да произведе електричество с мощност едва една десетохилядна от вата. Ако космическите лъчи се пресрещали от материала и предизвиквали верижна фото ядрена реакция, тогава защо изобщо е нужно заземяването? Според изчислените стойности, детектор с размерите на използвания от Мъри никога не би могъл да улови достатъчно космически лъчи, за да се получи такова голямо количество енергия като демонстрираното. Самото зрънце шведски камък няма достатъчно площ, за да играе ролята на производителен център на устройството. Очевидно камъкът е само част от много по-голяма „организирана активност“, в която участва и заземяването.

Съществува алтернативен модел, който насочва вниманието към необходимостта устройството да бъде заземено. Антената може да се елиминира, но нещата със заземяването не стоят по същия начин. Освен това, за да работи успешно, апаратът трябвало да бъде „настроен“. Какво представлявало това „настройване“? Наред със заземяването, то било задължителен елемент при получаването на огромните количества енергия от приемника COSRAY.

Земята е в състояние да улови огромно количество космически лъчи. Те са в състояние да стимулират активирането на огромни количества свободно електричество. Всеки участък земя би могъл да се разглежда като огромен „приемник“. Свободните заряди биха могли да „изтекат“ във всяко заземено радио и да образуват голяма „статична“ мощност, стига апаратът да бъде настроен на определени честоти. „Настройването“ на земния „приемник“ би довело до изпускането на неимоверно големи количества енергия във всеки детектор и да предизвика получаването на приличащи на мълнии разряди.

Този модел изглежда приемлив, но в случая каква е ролята на шведския камък? Защо подобни честоти да не могат да се улавят, от който и да е радиоприемник? Рядкото наблюдаване на „пробивите“ говори също в полза на това възражение. Възможно ли е те да са редки слънчеви емисии, които могат да се уловят по радиото и при които електрическият импулс е с по-ниска честота? Според Лер импулсите, които Мъри успявал да улавя непрекъснато, може би се намират в микровълновия обхват.

Този модел може и да ни отведе в правилна посока, ако насочим вниманието си към един алтернативен вид енергиен спектър. Ако проникващите в земята космически лъчи предизвикват някакви особени и характерни субатомни „вибрации“, които не могат да се уловят с обикновени радиоприемници, тогава слабо радиоактивният шведски камък би могъл да играе ролята на специален приемник, който едновременно се настройва и улавя земните „радиоактивни импулси“.

В заземен детектор подобни „радиоактивни вълни“ биха се появили като „бял шум“. При специални настройки би могло енергията да се освободи в приемника. Можем да оприличим процеса на дъждовните капки, падащи върху повърхността на езеро. Той като дъждът пада на порции, по повърхността на езерото се образуват вълнички и то сякаш започва да „кипи“. Настройването към тази енергия може да бъде еквивалент на използването на сламка, за да се получи кохерентен поток. Получаването на струя вода от такава не кохерентна вибрация е почти невъзможно. Използването на по-широка „тръба“ не би допринесло за извличането на повече енергия. Мъри не разчитал на заземяване с по-голяма площ. Това би било нужно, ако искаме да използваме радиоактивния бял шум. Ако подобна енергия постъпваше през свързаните към материала проводници, всички връзки щяха да бъдат разрушени много преди да се извлече каквато и да било енергия.

Когато разглеждаме „вторичната земна радиация“, трябва да имаме предвид „отражателната повърхност“, способна да поглъща космическите лъчи и да „вибрира“. Какво точно би трябвало да бъде естеството на „поглъщащата“ земна среда? Свободни електрони? А може би нещо по-екзотично от електроните — някакъв океан от субатомни частици, за които все още не знаем нищо?

Цялата идея за поглъщането на космическите лъчи изисква наличието на флуидна среда, способна да поема постъпващата енергия. Ако въпросният флуид са „свободните електрони“, тогава космическите лъчи биха го пронизали подобно на изстрелян към вода куршум. Получените трептения не биха били кохерентни — вместо това щяхме да имаме само „разпенена електростатична бъркотия“. Съществува съвсем малка вероятност в подобен бял шум да се постигне хармония, позволяваща образуването на годно за ползване електричество. Не кохерентността на „белия шум“ обаче си остава сериозно възражение срещу иначе доста добрия модел.

Теорията за „заземяващата плоча“ също би могла да свърши работа. Щом отделните космически лъчи могат да предизвикат единствено бял шум в океана от електрони или в екзотичните субатомни частици, то внезапните пориви биха „деформирали“ голяма площ от поглъщащата среда. Получената регионална деформация и възстановяването й би представлявало кохерентен енергиен импулс с огромна мощност. Дадено устройство може да се настрои към подобни пориви и неочакваните импулси да се усилят чрез подходящите вериги. Точно това описва и д-р Мъри.

Внезапните пориви могат да създадат мощен електростатичен потенциал, който се проявява над обичайния фон на белия шум като „океански вълни“. Нещо повече — ако внезапният изблик на енергия е електростатичен по природа (улавя се в земен електрически „резервоар“), той със сигурност ще се получи като един импулс с много бързо разпадане сред прогресивно все по-ниски хармонии. В този случай, импулсът от порива ще влезе в океана от бял шум и ще се изгуби.

Освен това ние знаем, че при измерване на по-голяма земна площ се оказва, че обикновените космически лъчи от далечните звезди пристигат на земята на внезапни порои. Но тези порои не съвпадат с периодичността, необходима за ефекта на Мъри. Слънчевата активност може да обясни далеч по-мощния енергиен поток и наблюдаваните от д-р Мъри „изблици“ и „импулсни вълни“. Трябва също да си припомним, че Тесла и Льо Бон разглеждат естествената радиоактивност като признак на „истинските космически лъчи“. Онова, което конвенционалните учени измерват и наричат космически лъчи, не обяснява постоянството на радиоактивността.

Щом пороите слънчеви космически лъчи не са постоянно наблюдавано събитие, тогава „космическите лъчи“ на Мъри не са конвенционални. В такъв случай трябва да определим характера както на лъчите, така и на поглъщащата ги среда. Ако земният „енергиен абсорбер“ се окаже друг енергиен пласт като етера в ранната викторианска физика, тогава трябва да решим как подобна на флуид енергия може да преминава през металните проводници на устройството на Мъри.

Ами ако енергийният приемник на Мъри изобщо не реагира на „конвенционалните“ космически лъчи? Какво е имал предвид изобретателят, говорейки за „космически“ и „радиоактивни вълни“? Някои изследователи смятат, че „космическите“ или „гама-лъчите“ на Мъри са напълно различни от онова, което разбират академичните учени под същото име. Д-р Мъри смятал, че причината за електростатичните емисии от минерала е в „неутронното бомбардиране“. Тогава можем да приемем, че Мъри разбира под космически лъчи същото, което е разбирал и Тесла.

За да бъдем по-точни, дефиницията на Тесла за космически лъчи няма нищо общо с описваното от конвенционалната астрофизика лъчение. Според Тесла тези лъчи се улавят много трудно. Ако за целта е нужно да се използват радиоактивни материали, тогава най-големите постижения в тази насока са дело на Даниел Уинтър, разработил специални схеми за улавяне на радиовълни, в които се използва гален.

Според теориите на Тесла и Льо Бон, радиоактивните материали представляват плътни цели за външни енергийни потоци. Тези потоци според Мъри пристигат на внезапни „порции“. Уинтър доказал този принцип. Когато към галена се свържат тънки проводници с накрайници от карнотит, на мястото на контакта се появяват електростатични „шипове“, чиято сила е почти невъзможно да се измери. Устройството получавало ненормално огромни количества енергия на внезапни порции.

При използването на два такива детектора на разстояние няколко крачки можело да се получи фазовохетеродинен сигнал, съществуващ като напрежение между двата приемника. С други думи, закъснялата реакция между двата детектора показва, че през пространството между тях минават „радиоактивни“ вълни. Нещо повече — импулсите им са кратки, щом като са хетеродинни на такова малко разстояние. Именно тези вълни „причиняват“ радиоактивността на карнотита. Появата им е съпроводена с изблици на енергия. Фактът, че вълните преминават през пространството, се доказва от фазовото изоставане между приемниците.

Подобно фазово изоставане в радиоактивните материали лесно може да се наблюдава при внимателно изучаване на радиеви циферблати. Най-добре е циферблатът да се държи на тъмно в продължение на няколко дни. Резултатът подкрепя теорията на Льо Бон. Радиоактивната луминесценция ясно „пробягва“ от единия край на циферблата до другия, сякаш е индуцирана отвън.

Някои използват този феномен като визуален детектор на външните радио индукционни вълни — наблюдават се внезапни меки изблици на светлина, които често обхващат цялата луминесцентна материя. На тези вълнообразни светлини са се наслаждавали викторианците, които са ги наблюдавали през едно устройство, известно ни като „сфинтарископ“. Те разкриват специфична вълна от външна енергийна индукция, която според Льо Бон е и истинската причина за радиоактивността. С малки радиоактивни добавки към подходящи проводници може да се получи детектор на космическите лъчи на Тесла.

Има и учени като П. Браун, които свеждат устройството на Мъри до „атомна батерия“. Виктор Харт, който навремето работел с д-р Мъри, разработил специален вид лампа, напомняща според очевидци (Браун, Линдеман, Редферн) на мултипактора на Фарнсуорт. В противоположните краища на лампата имало катоди, а анодът представлявал екран в средната част на тръбата. Съдът се запълвал с хелий и аргон под ниско налягане. Анодът представлявал месингов екран с примес на карнотит (и вероятно цезий).

Лампата се активирала с напрежение четири хиляди волта. Закрепени към нея датчиците не били в състояние да измерят изходната мощност. Лампата издавала гръмовни звуци и изпускала ослепителна бяла светлина. Освен това имало и лъчист поток, който карал гайгеровите броячи да полудяват. Устройството несъмнено представлява усилвател, който поема определено количество енергия и я увеличава неимоверно. Очевидно е, че тази трансформация се дължи на използвания в целта естествен радиоактивен материал.

А може би земните токове изобщо не са „радиоактивни“. Използването на обикновено заземяване и простият механизъм за настройване говорят по-скоро за свързана с радиониката активност. Всъщност за момента това е възможно най-правдоподобното обяснение. То обхваща безпроблемно всички различни аспекти на приемника на Мъри. Подобно решение обаче изисква нова гледна точка.

Шведският камък би могъл да играе ролята на проводник и усилвател на од. Подобно од-лъчение така и не предизвикало електрически заряди при опитите на барон Фон Райхенбах. Може би д-р Мъри е открил един от онези „минерални портали“, при които се получават такива ефекти. Възможно е самата природа на минерала да предизвиква превръщането на од в електростатична енергия. В тази връзка ви препоръчвам да се върнете отново на биографията на Райхенбах и да вземете предвид науката радионика.

Да не забравяме, че макар и да успял да замести антената с медна плоча, д-р Мъри така и не бил в състояние да елиминира напълно заземяването. Необходимостта от настройващ механизъм говори за нуждата от радионичен настройващ компонент. Когато детекторът бил добре заземен, минералът започвал да излъчва од. Количеството енергия растяло с времето и тя насищала и се увеличавала в заземените проводници с всякакво сечение. След това од се разреждала в пространството, образувайки черни аури и бели фотографски следи. Радионичният модел успешно съчетава всички аспекти на приемника на Мъри и е в съгласие с простотата на обясненията на изобретателя. Последният ключ към загадката е намирането на „магическия минерал“!