Джери Василатос
Изгубените открития (132)

Огнено падение

Откриването на огъня непрекъснато се сочи като най-големия катализатор на цивилизацията и като най-важното от всички разширяващи съзнанието достижения на човечеството. Макар че подобни повърхностни твърдения могат да се открият в почти всяка антропологически насочена научна фантастика, истинската отрицателна роля на огъня и откриването му рядко се споменава. Срещу завещанието на огъня и опасните му последици върху светогледа трябва да се отправи предизвикателство, преди човек да може да се заеме с някоя реалистична нова технология.

Огънят е не толкова древен благодетел на обществото, колкото негов коварен завоевател. Предизвиканите от него промени са се превърнали в постоянни черти на човешкото съзнание. В извора на мечти откриването на огъня е оставило дълбоки последици в съзнанието ни — едновременно жестоки и застрашаващи основата на нашата същност.

Преди откриването на огъня съзнателният опит е бил погълнат изцяло от водни символи — възторжени порои, приятен дъждец, буйни потоци, ромолящи водопади, бълбукащи извори, спокойни горски езера. Древните термини за означаване на звездите в небето винаги са свързани с водата. Ако природата е решила да топи, топенето е било от синьо-белия ледник до струйките вода, донасяща живот на зелените растения през пролетта. Но „водното съзнание“ се изпарило с инвазията на пукащия червен пламък.

Външният, материалният вид на огъня нямал еквивалент. От мига, в който залутан скитник грабнал прочутия „горящ клон“ и побягнал обратно към племето си, в разума на хората проблеснало ново и постоянно осъзнаване. Онези, които спомогнали за драматичното откритие, ги очаквала единствено славата и уважението. Свидетелите на онези събития били омаяните съоткриватели. Цялото човечество било част от магическия ефект, който огънят донесъл със себе си. Огънят бил омайникът.

Откриването на огъня не било приветствано от старите, които виждали в него врага. Без да обръщат внимание на мъдростта им, по-младите водачи се влюбили в огъня. Първите стъпки на опознаването му сякаш били единствено възвисяващи ума. Огънят сграбчвал и омайвал онези, които не можели да откъснат поглед от пламъците му. Всички други дейности спирали пред огъня. Появата му сложила внезапен край на ежедневните ритуални действия. Откриването на огъня било като религиозно събитие извън всякакъв контекст, при което една природна сила сякаш събирала група „подбрани хора“ в едно. Обществата, открили и овладели огъня, се смятали за единствените в това начинание.

Всяко изпълнено с благоговение древно общество си въобразявало, че огънят е известна единствено на него тайна. Тази бърза и лесна капитулация скоро щяла да се превърне в послушание и вярност. Огънят се възприемал като свръхестествено явление. Той притежавал безброй странни и магически свойства, присъщи единствено на светлините в небето. Първото очевидно чудо на огъня било продължителното и като че ли независимо производство на светлина. Светлината на огъня била различна от светлината на слънцето или луната. Той бил особена и „независима“ светлина, която била автономна, пораждаща сама себе си същност, чието излъчване било вечно. Огънят сякаш вече бил във всичко, към което обърнели поглед хората.

Земните реалности били проектирани върху небесните. Сега всичко в небето също било направено от огън. Светкавицата била огън. Слънцето било огън. Звездите били огньове. Единствено луната била плачещ студен човек. Защо плачещ? Защото нямал огън. За омагьосаните само от лъчението пред очите им хора светлината на огъня като че ли „продължавала безкрай“. Същото се отнасяло и за топлината. Съзрелите огъня вярвали, че притежават „тялото на слънцето“. На огъня се гледало като на посредник между хората и мощта на природата. Огънят се смятал за белег, за проява на благосклонност. Когато открило свойствата на огъня, човечеството се потопило в пълната с обещания зора на чудесата.