Джери Василатос
Изгубените открития (72)

Нова светлина

Когато през 1669 бил открит елементът „phosphoro“, уплашеният алхимик Бранд се проснал на земята и започнал мълчаливо да се моли. Често го изобразяват именно в това положение в момента на откритието. Интересът към светещите камъни и други свързани с тях феномени винаги се повтарял всеки следващ век. Особено силно това се отнася за XVIII век, когато интересите били свързвани най-вече с биолуминесценцията. Светещи насекоми, плесени, корали, риби, гъби и т.н. Тяхната светлина не била нито вечна, нито силна. Въпреки това тя отново била приветствана, но не с религиозното страхопочитание, характерно за онези първи чудодейни прояви.

Появили се хора, които започнали да свикват с „разочароващата“ природа на търсенето и откритията. Тази тъжна тенденция се превърнала в „очакван резултат“ на вярата във всички въображаеми артефакти. Разочарованието и безнадеждността започнали да се свързват с търсенето на архетиповете в материалния свят. Въпреки това някои големи открития продължавали да отхвърлят този негативен светоглед и оправдавали онези, които все още очаквали заобикалящия ги свят да им поднесе нови и нови изненади.

В края на XVII век някой си Стийли открил тайнствен светещ камък в Кънектикът. Живеещият по онова време в Източен Хадъм Стийли попаднал на един наистина прекрасен скъпоценен камък, който според твърденията му излъчвал неимоверно количество светлина. Споделил на четири очи с хазяина си Ноултън, че скоро ще може да го достави тайно. Наричал камъка „гранита“ и обяснявал, че двамата могат да си поделят огромна сума и да забогатеят, стига да запазят тайната до подходящия момент. Очевидно Стийли намеквал, че е открил голямо находище на белия материал и така засилил нетърпението и очакванията на хазяина си.

През нощта Стийли донесъл в пансиона „белия заоблен гранит“, увит в дебело парче плат. Въпреки опитите си да скрие камъка, той светел с изключително ярка пронизваща светлина. В тъмното светлината ставала толкова невероятно силна, че сякаш засенчвала слънчевата. Камъкът бил скрит в мазето на къщата, „където нямало никакви прозорци“. Там Стийли „работел върху него нощем“, като го подлагал на въздействието на различни химикали.

Въпреки дебелите каменни стени, светлината „се излъчвала направо през тях“ и стигала до поляните навън. Пронизващата й сила била толкова голяма, че цялата къща сякаш се осветявала от пожар и се виждала от голямо разстояние. В допълнение към тази мистерия, около къщата и камъка се разнасяли високи и продължителни звуци, наподобяващи гръм. Стийли заявил, че звуците излизат от камъка. Той се трудил върху него всяка нощ, докато станало невъзможно да се пази тайната от съседите. Ноултън решил, че камъкът е омагьосан с някаква индианска магия и гневно предупредил Стийли да престане със злите си деяния.

Стийли увил камъка в оловен лист, маскирал се и избягал с кораб от града. Силната светлина на камъка, съпроводена с мощна буря, разкрила тайната му. Смята се, че суеверните и изплашени от проклетия камък моряци просто го изхвърлили заедно с притежателя му през борда. Стийли така и не стигнал до Англия. Камъкът, естествено, се изгубил.

Загадъчният голям камък бил изкопан от склоновете на един хълм, който бил добре познат на жителите на Източен Хадъм. Водейки се по описанията на вече покойния Стийли, местният свещеник открил мястото. Свещеникът е същият господин, човек с безукорен характер и пословична честност, който по-късно описал цялата случка. Той разказва за загадъчния гранит като за реално съществуващ факт с абсолютна увереност.

Свещеникът споменава, че върхът на хълма често се превръща в прицел за мълниите и че често се чували силни гърмежи независимо какво е времето. Коренното население смятало цялата местност за свещена, а пуританите вярвали, че хълмът е свърталище на зли сили, ужасно се страхували и го заобикаляли. Никъде другаде не се съобщава за странната субстанция.

Макар и да изглеждат напълно фантастични, подобни камъни били виждани в Нова Гвинея от множество търговци, който успели да проникнат във високите части на планината Вилхемния. Тези авантюристи разказват, че местните селяни използвали големи „каменни топки“, с чиято светлина прогонвали нощния мрак. Огромните светещи камъни били изключително ярки и приличали на „окачени луни“. Изпълвали околната джунгла с лъчите си и придавали на цялата местност странен сюрреалистичен вид. Когато открили източниците на светлина, участниците в експедицията били поразени. Огромните бели топки, разположени на високи подставки, светели със силата на електрически лампи. Светлината им не отслабвала с времето.

Друго такова сведение ни дава прочутият австралийски писател Йън Айдрийс. Докато му разказвали историята на страната си, старейшините на аборигените споменали за „боояс“. Това били големи каменни топки, които светели със свръхестествена магическа светлина. Знаело се за три подобни каменни „скиптъра“ в района. Разположените на високи подставки от бамбук боояс излъчвали толкова ярка светлина, че тя буквално обгръщала всичко наоколо. Когато се издигал към небето, камъкът проблясвал със студена зелена светлина и по този начин се „зареждал“. Селата се осветявали със зеленикавобялата светлина, която била толкова ярка, че се виждала далеч в морето.

В дневника на конквистадора Барко Центенера от 1601 г. се разказва за подобен (ако не и същия) каменен светилник във формата на топка. Действието се развива в град Гран Моксо в Парагвай. Споменава се за откриването на огромен каменен пиедестал с височина около 7–8 метра, върху който била поставена огромна каменна топка, която блестяла толкова ярко, че осветявала намиращото се наблизо езеро и населения район.

Английският полковник П. Х. Фосет съобщава за слуховете за градове в същите южноамерикански джунгли, чиито жители използвали подобни странни начини да осветяват домовете си. Говори се за абсолютно същата странна студена зелена светлина, излъчвана от поставени на високи стълбове каменни топки. Известният с крайната си честност полковник Фосет жертвал живота си, докато търсел руините на тези изгубени градове. Според него това били „съвременни останки“, запазили забравеното знание на много по-древни цивилизации.

Има хора, които твърдят, че са се сдобили с парчета от тези легендарни камъни. Прочутият художник символист Николай Рьо — рих предприел през 1925 г. пътешествие в Монголия, след като научил от монаси за съществуването на прочут камък, „паднал от Орион“. Успял да се сдобие с камъка в манастира, където се пазел, и започнал да твърди, че е открил изумителните му способности да разширява ума. Николай и Елена Рьорих съпроводили парче от камъка до един съседен манастир, където бил поставен в специално хранилище.

Рьорих пише, че тези свещени камъни, елементи от първичния свят, излъчвали ясно изразена съзнателност. Монасите говорели за способността им да „запазват мира и да издигат съзнанието във всички посоки“. В онези планински земи неподвластните на времето традиции са запазили онова, което е било изтрито през вековете в Европа. Възможно ли е това да е същият камък, за който съобщава Марко Поло? Или някой от „магическите камъни“, използвани от предстоятеля Йоан? Семейството се завърнало у дома и кодирало истината за забележителната находка в серия изпълнени с мистика книги („По кръстопътищата на Изтока“, „Легенда за камъка“, „Дом на светлината“).