Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Терминали

Първите телеграфни линии на Морз се състояли от две жици. Кръговият път на сигнала между приемници, батерии и предавателни ключове осигурявал високата му ефективност. Двужичните системи обаче били много скъпи. Бързо се установило, че сигнал със същата сила може да се предава и по едножична линия, заземена с тежки метални плочи. Огромните икономии от жица, стълбове, изолация и средства за поддръжка правели едножичния метод доста примамливо предложение. Собствениците на компанията ликували.

Проблемът при едножичната телеграфна система е в откриването на подходящото място за заземяване. Скоро станало ясно, че „добрата“ или „лошата“ земя може да повлияе върху поведението и начина на действие на линията. Поставените на неподходящо място плочи заплашвали да блокират системата с лошо предаване на сигнали. Лошата проводимост на линията би могла да съсипе жизненоважни приемници и предаватели. В областта на телеграфията се появили безброй дискусии за „добрата“ и „лошата“ земя.

Работниците по трасетата, които били предимно от селски произход, имали опит с почвата и земята като цяло. Мнозина от тях израснали във ферми и гледали как някои от по-възрастните търсят вода с помощта на пръчки. Техниците често обсъждали подобни естествени средства за намирането на „добра земя“ за заземяване на телеграфната линия. За своя радост те открили, че умеещите да откриват вода с помощта на пръчки винаги откриват и „добра земя“. Именно затова мнозина от тях прекарвали телеграфните стълбове по техните лъкатушещи пътища.

Разликата между системата на Стъбълфийлд и тази ранна „кондуктивна телеграфия“ става очевидна веднага щом се запознаем по-подробно с материалите. Стъбълфийлд разработил начин обажданията между отделните клиенти да бъдат индивидуални. По-късно централната му система включвала и увеличаващи мощността релета, разположени в земята на определени разстояния помежду си. Обажданията се осъществявали с помощта на сложна система от двужични, свързани със земята превключватели и релета, поставени на определени места в областта. Чистотата на телефонния сигнал била забележителна за времето си — особено като се има предвид, че се е използван един-единствен въглероден микрофон, служещ едновременно за приемник и предавател.

Освен това телефоните на Стъбълфийлд можели да бъдат оставени да работят с дни, без това да отслаби мощността на системата. Сега стотици обикновени хора, живеещи и в най-отдалечените места, можели да си позволят инсталирането на телефон. Но как така включените в земята релета в системата на Стъбълфийлд играели ролята на усилватели?

С постепенното изместване на телеграфа от телефона започнали да се променят и линиите. Преди да се усамоти напълно, Стъбълфийлд се сприятелил с неколцина служители от телефонните компании, които му осигурявали бракувано оборудване и части за експериментите му. По-възрастните работници му разказвали много за наблюденията си върху системите и за феномени, които не могат да се срещнат по страниците на учебниците.

Стъбълфийлд станал познавач на поведението на телефонната апаратура в естествени условия. Телефонните системи на работещите тогава компании били заземени. Всеки край на телеграфната или телефонната линия отивал в земята, а комуникационната връзка се осъществявала от една-единствена скъпа медна жица.

На определени разстояния линиите били заземявани чрез специални дебели метални плочи, заровени дълбоко в избраното за целта място. Плочите били изработени от цинк или мед и за да работят правилно, трябвало да бъдат поставени на специфични места. Техниците били научавани да намират „добра земя“. По-късно поради наемането на все повече лишени от такъв усет служители се наложило да се разработят електрически устройства за локализиране на подобни места, но нито едно от тях не било в състояние да се справи толкова добре с откриването на такива специални аномални характеристики, колкото хората.

Някои телефонни патенти разкриват изключително „артикулирани“ заземителни плочи. Някои от тях били нагънати, наредени по определен начин, обвити с намотки и състоящи се от пластове. Те действали като акумулатори на земните енергии и често се зареждали до такава степен, че ставали опасни. Оказало се, че с въвеждането им в действие сигналът започнал да се изчиства и засилва до неочаквани нива.

Правилно заземените телеграфни линии водели до неочаквано засилване на сигнала, както и до появата на други, неочаквани сигнали. Нощните оператори често били „преследвани“ от сигнали с неизвестен произход. В тях се срещали части от думи и изречения и било невъзможно да се проследи източникът им. Неслучайно по-старите линии имали такива забележителни качества и продължавали да работят след толкова много години — при това с много малко или направо без батерии. Този поразителен факт е добре документиран в специализираната литература от онова време.

В списанията и журналите попадаме на съобщения за линии, по които токът никога не преставал да тече! Собствениците на компаниите намирали този изумителен факт колкото изненадващ, толкова и изгоден. Въпросът бил откъде се взема този ток? Отзвукът на работника по линията отеквал в гората, а отговорът се намирал буквално под краката му.

Друг не по-малко забележителен факт е свързан с прокараните от по-късните инженери линии. Те пресичат по права линия равнини и планини и при нито една от тях не се наблюдава подобно самозахранване. Очевидно разликата в методите е довела до напълно противоположни енергийни резултати — една активна и една напълно инертна система.

С разрастването и разширяването на компаниите инженерите постепенно изместили някогашните работници и картите на земемерите сменили техния усет за „подходящо разполагане“. Обичайно е разрастването на една корпорация да води до толкова необичайно понижаване на качеството — за сметка на повишеното количество. Жаждата за икономии всъщност допринесла единствено до засилване на невежеството, погълнало в крайна сметка по-тясно свързаните с природата емпирични знания.

Редица компании в стремежа си за икономии и пестеливост искали да спестят средства от цените на батериите. Проблемът с едножичните телеграфни системи се състоял в това, че батериите винаги трябвало да бъдат включени. Обикновено токът на заровените батерии просто изтичал в земята и те се изтощавали. Това означавало високи цени и собствениците настоявали да се намери начин за намаляването на разходите.

Джордж Литъл открил, че загубата може да се намали, ако между сигналния ключ, батерията и земята се поставят въглеродни реостати. Така изтичането на ток можело да се контролира с внимателното повдигане на реостата и с предотвратяване на ненужната загуба на ток, като мощността на батерията се запазвала за по-дълго време.

Но с инсталирането на реостатите започнали странни повтарящи се феномени. Първият е свързан с настройките на реостатите и действителната мощност на линията. Тя продължавала да се проявява, независимо от състоянието на батерията. Реостатите на Литъл били достатъчно чувствителни, за да „затвори“ сигналите по линията и да използва образуващото се в земята електричество.

Открити са няколко такива терминални реостати. Един от познатите модели представлява дебел цилиндър от въглерод с пружинен контакт отстрани. При друг се използват два фиксирани съпротивителни прага, които затварят или прекъсват веригата. Това са първите от огромната серия контролни компоненти в телеграфната система.

Томас Едисон възприел метода на Джордж Литъл и използвал терминални реостати, за да контролира количеството ток, преминаващо между линията и земята по време на предаването на сигнала. Друг изумителен феномен е огромното разнообразие настройки, които изисквала земята във всяка отделна местност, за да се получи силен сигнал. Нямало начин определянето на настройките да става автоматично. Нито една формула не можела да предвиди какво и как трябва да се пипне. Сякаш настройките се подчинявали на някакви непознати закони.

Някои терминални реостати трябвало да бъдат напълно затворени. Други трябвало да се отворят изцяло, докато не се получи Достатъчно силен сигнал, за да заработи системата. Винаги имало и вариации в настройките в зависимост от сезона. От всичко това изглежда, че всяка една местност като че ли притежава свой собствен „характер“. Всяка земя имала характеристики, които не се поддавали на общоприетото количествено описание. Освен това фактът, че настройките се променяли напълно според сезона, без това да е свързано с нивото на подпочвените води, създавал сериозни главоболия и на най-големите теоретици.

Изобретателите обаче възприемали онова, което им предлагал емпиричният експеримент. Щом нещо работело, то се използвало. Емпиричната технология породила най-изумителните съществували някога устройства, работещи по начин, който се разбирал от малцина — ако изобщо бил разбиран. Аномалната поява на мощни токове в заземените линии е едно от тези чудеса.

Телеграфната линия не е от чиста мед, а представлява гола желязна жица. Линиите не били изолирани особено добре и се придържали от порцеланови изолатори, закрепени за насмолени дървени стълбове. Дъждът и корозията ставали причина проводимостта на линията значително да се променя с увеличаването на разстоянието. На теория сигналът, минаващ по проводник с толкова високо съпротивление, би трябвало да е изключително слаб и некачествен.

В случая обаче теорията имала много малко общо с практиката. Понякога сигналите били изключително силни и било забелязано, че вариациите им са свързани със смяната на сезоните. Понякога натрупаната мощност била толкова голяма, че операторите можели да изключат батериите и да работят почти без да им е необходим ток. Това се отнасяло с особена сила за химическите телеграфи, при които през по-голямата част от времето се използвали единствено земни батерии.

Откъде идвала тази допълнителна енергия? Какъв е тайнственият източник на тази странна мощност? Нима е електричеството, каквото го познаваме? Било изказано предположението, че във всички тези системи действа земната, или пред електрическата енергия на земята. Наричана от викторианската наука „жизнена“, тази енергия надхвърляла характера и естеството на обикновеното електричество.

Когато започнали да измерват и да експериментират с извлечената от земята енергия, учените от по-късни времена открили няколко основни разлики между нея и електричеството. Докато силата на електрическия ток се излъчва в земята подобно на ветрило, земната енергия показва растителни характеристики. Проучването на вегетативните й модели разкрили наличието на отделни разклонения — подобно на нишки, които изобщо не са характерни за обикновения ток.

Енергийните нишки могат да бъдат измерени между двете точки на комуникация само по тясно ограничени пътеки. Освен това, докато електричеството очевидно се разсейва в земята, нишковата земна енергия всъщност се засилва в проводниците. Често напрежението се засилва до степен по тях да се появяват искри, без да има някакво обяснение за това.

Повечето разбирали, че електричеството е просто страничен продукт на една далеч по-фундаментална сила, влизаща в заземените линии. По някакъв начин реостатите успявали да „настроят“ потенциала на земната енергия. Докато Райхенбах откривал фундаменталната всепроникваща природа на силата „од“, неколцина други учени показали единството между земната енергия и човешката аура. Оказало се, че двете енергии могат да се „съчетаят и настроят“ с помощта на реостати и кондензатори. Обикновено слабите и болнави хора усещат прилив на жизнена енергия, когато бъдат включени към такива свързани със земята специални тунери.

Тези „радионични“ тунери, както ги наричат създателите им, разкриват многобройните възможности за използване на земната енергия. Използването им в земеделието води до увеличаване на количеството и качеството на реколтата. Освен това, големите радионични тунери имат необичайно въздействие върху ума и емоциите — те могат да отслабят натрупаното напрежение, да прояснят мисленето и да насочат ума към нови възможности. От тази гледна точка телеграфните системи могат да се разглеждат като огромни радионични тунери. Ето защо бихме могли да очакваме от тях да пораждат аномални енергийни ефекти в няколко параметри на човешкия опит.

Добър първи експеримент в тази връзка може да бъде докосването на добре заземен железен прът. Опитайте да намерите място, където изтичането на енергия в земята е минимално — някой парк или залесен район. Вземете дълъг около метър железен прът, чиято повърхност не е покрита с изолация или шеллак. Внимателно го забийте в земята. Ако ръцете ви са влажни, при допира им с желязото би трябвало да усетите слаб електрически ток. Напрежението му дори може да се измери с чувствителен галванометър. Ако прътът е поставен правилно, токът по него може да продължи да тече няколко седмици.