Джери Василатос
Изгубените открития (6)

Лунна светлина

Идеята, че сомнамбулизмът може да бъде предизвикан от някой аспект на лунната светлина, е странна и „не академично“ звучаща. Въпреки това наличието на пълнолуние винаги водело до най-драматичните примери на ходенето насън. Баронът започнал да анализира собствените си открития и да съпоставя „общите черти“ сред всички събрани от него самия случаи. Оказало се, че в тази хипотеза са налице някои поддаващи се на научно обяснение връзки между изходните данни.

Родителите винаги смятали определени фази на луната за знак за предстоящи епизоди на сомнамбулизъм у техните деца. Тази линия на размисъл предизвикала революция в научния му подход и го довела до едно зашеметяващо откритие. Ако чувствителната неврофизиология реагира на някакви загадъчни „проникващи“ местни влияния, то те били напълно непознати на академичната наука. Именно това била новата сила, за чието съществуване предполагал от самото начало.

Барон Фон Райхенбах провел забележителна серия от експерименти, чиято единствена цел била да открие очевидната връзка, съществуваща между лунното лъчение и сомнамбулизма. Повечето от колегите му (високоуважавани учени) започнали да се подиграват на тази изключително проста и очевидно обременена със суеверия хипотеза. Вековната връзка между умственото заболяване и лунните фази просто не било вземано насериозно!

Този път Райхенбах не изгубил кураж и не се отклонил от възприетия курс. Щял да провери въздействието на лунната светлина върху всеки един от пациентите си. Методът му започнал с проста серия тестове в контролирана обстановка. Един по един пациентите били оставяни да почиват в напълно тъмна стая. Когато завесите били спуснати и лунната светлина напълно липсвала, се наблюдавало известно отслабване на мускулните симптоми. Това първо откритие разкривало любопитното и понякога „спонтанно изцеление“, често изпитвано от пациентите в случаите, когато оставали плътно затворени в домовете си по време на определени лунни фази.

В изолирана от светлина стая баронът пускал тесен лъч лунна светлина върху определени части от лицето, ръцете и дланите на пациента. Първото усещане, за което споменавали пациентите, било за неприятно затопляне и безпокойство, което изпълвало цялото им същество. Обхващала ги клаустрофобия и ставали неспокойни. А това бил първият симптом на сомнамбулизма.

При по-дълго излагане на лъча постепенно започвали схващанията и неприятните мускулни спазми, обхващащи цялото им тяло. Баронът с изумление открил, че при прекъсване на лунния лъч ефектът продължавал. Пациентите оставали в състояние на възбуда дори и да са били изложени на лъча в продължение само на една-две минути! И макар че ефектът постепенно изчезвал, той бил достатъчен, за да се изкаже хипотезата за евентуална алергична реакция. Отразената от огледала лунна светлина водела до подобни, макар и по-слабо изразени резултати.

Изумително! Значи действително става въпрос за всепроникваща и непозната сила, съдържаща се в самата лунна светлина, освен болезнените ефекти, Фон Райхенбах забелязал, че пациентите били силно привлечени от лунната светлина. Всеки един от тях проявявал желание да се докосне до лъчите и да се остави колкото се може повече на въздействието им. Възможно ли е това психологическо привличане да обясни защо те толкова често и напълно несъзнателно излизат навън, докато се намират в състояние на транс?

Това било голямо попадение. Лунната светлина действително предизвиквала „алергични“ реакции у някои свръхчувствителни хора. Това неочаквано откритие било от изключителна важност. Фон Райхенбах публикувал първите резултати едва след като наблюдавал още неколкостотин подобни случая. Може би алергичната реакция към лунната светлина у тези странни свръхчувствителни хора се дължала на факта, че спектърът й съдържа някои елементарни дразнители. Това предположение лесно можело да се провери. Баронът поставил голяма стъклена призма пред лунния лъч и го разложил на дъга. Лунният спектър съдържал цветовете, действащи като дразнител на сомнамбулите. Червената лунна светлина предизвиквала усещането за затопляне, а зелената — мускулните спазми! По-дълготрайното излагане на лунна светлина водело до частична парализа и присъщата загуба на съзнание. Следователно някои от елементите на сомнамбулизма действително били предизвиквани от външен дразнител. Това била истинската причина за сомнамбулизма и спазмите, смятана навремето за окултен или спиритически феномен.

По време на отделните сесии Фон Райхенбах давал на пациентите стъклена пръчка и ги карал да докоснат с нея минаващия през добре изолираната стая сноп лунна светлина. Това довеждало до прилошаване, а в някои случаи — и до повръщане. Повече от сигурно било, че стъклото било проводник не само на светлина, но и на нещо друго. След това баронът давал на пациентите метална плоча, която те също трябвало да поставят на пътя на светлината. Резултатът бил спазми. Лунните лъчения прониквали през метала направо в телата на пациентите. Как е възможно обикновените лунни лъчи да предизвикват такива крайни реакции? Какво било онова нещо в лунната светлина, което да доведе до подобни силни мускулни спазми у свръхчувствителните пациенти? И как лунната светлина преминава през металната плоча? Очевидно в телата влизала не светлината, а нещо друго.

Лунната светлина предизвиквала някакъв нов вид проводимост на метала, която влизала във връзка с пациента и предизвиквала симптомите на сомнамбулизма! Дали това била тайнствената енергия, за която предполагал? Нова серия експерименти очертала ясна граница между първите му апологетски и по-късните революционни изследвания. Заел се да разработи апаратура, с която да е в състояние да прави точни квалитативни наблюдения. Разположил няколко големи метални плочи на обърнатите към луната прозорци и изградил апарат, на който трябвало да бъдат изложени пациентите му. По време на експериментите пациентите държали дебели проводници, свързани с плочите на прозореца.

Райхенбах установил, че ефектът е най-силен, когато плочите били изцяло изложени на лунна светлина. Достатъчно било само да доближи проводника на няколко крачки от пациента, за да предизвика силни мускулни спазми. Повече от ясно било, че от проводника се излъчва някаква непозната досега енергия! Тя започвала в лъчите, след което се поглъщала от метала и преминавала през него, за да се разреди от проводниците като светлина! Фантастично! Фактът, че човешките възприятия я регистрират, потвърждавал квалитативното естество на труда на Райхенбах.

Продължилите опити показали, че при всеки пациент болезнените мускулни спазми започвали на определено разстояние от края на проводника. Това било всъщност „обективно“ измерване на човешката възприемчивост. Сега Райхенбах можел да измери разликата в чувствителността на пациентите си. Онези, които реагирали при най-голямо разстояние, били „свръхчувствителни“, а онези, при които за предизвикването на реакция бил необходим физически допир — „най-ниско чувствителни“. Прекият контакт с проводника неизменно водел до най-силните, болезнени и дълготрайни реакции. Минута докосване често водела до спазми, продължаващи цял час.

Експериментите били проведени хиляди пъти със стотици различни пациенти. Резултатите винаги били едни и същи. Пациентите потвърждавали достоверно и обективно всяко едно от откритията. Никакво устройство или измервателен уред не можел да установи по подобен начин съществуващата енергия. Това била първата проста демонстрация, разкрила цял свят от нови сили и начините, по които те действат върху материята.

Когато пациентите били молени да опишат усещанията, докато държали проводника, всеки, независимо от другите давал едни и същи показания. Усещането от допира било за „горещина раздразнение неловкост“. Но подобни описания били давани и при директно излагане на лунна светлина! Тъй като едни и същи ефекти можели да се предават през проводник, следователно силата едва ли имала нещо общо със светлината. Очевидно било, че става въпрос за друг вид енергия, която била излъчвана от луната и лунната светлина просто служела за неин проводник. Сега Райхенбах трябвало да изолира и разбере нейния характер.

Баронът опитал да измери електрическия заряд на проводниците. И най-чувствителните електроскопи не показали никакви отклонения. Следователно, не ставало въпрос за проява на електростатика, която просто била пропусната от учените от XVII в. По същия начин и стрелките на най-чувствителните компаси не се отклонявали от въздействието на мистериозния ток. Следователно енергията не била магнитна по природа. Тогава? Възможно ли е и други небесни тела да предизвикват същите ефекти?

Райхенбах провел аналогични опити със слънчева светлина. След като поставяли стъклени и метални прътове на пътя на слънчев лъч, пациентите говорели за усещане за „хлад“ и всъщност го предпочитали пред въздействието на лунната светлина, тъй като им действал много освежаващо. С помощта на голямата стъклена призма Райхенбах открил, че слънчевата светлина също притежава специфични спектрални компоненти, в които като че ли била най-силно концентрирана мистериозната енергия. Неприятната и дразнеща „жега“ се проявявала в червения спектър и проявявала „зловещо клаустрофобично“ усещане, но не и мускулни спазми.

Живителната сила била открита във виолетовия спектър. Пациентите се чувствали изпълнени с повече сили и жизненост, когато докосвали проводник, изложен на виолетова светлина. Освен това, те можели да различават „виолетовите стимулатори“ и „червените дразнители“ в метални предмети, които са били изложени на слънчева светлина само за няколко минути! Това важно откритие отворило нова врата пред Фон Райхенбах.