Джери Василатос
Изгубените открития (27)

Свещи

През втората половина на XIX век вратите към свободата не били широко и безрезервно отворени пред желаещите да се заселят в Америка европейци. Суровите имиграционни закони не им позволявали дори да влязат в пристанището на Ню Йорк. Намирането на работа било още по-трудно, ако не и невъзможно. Новопристигналите се сблъсквали с тежки, почти нечовешки условия на живот. В страната на свободната инициатива нямало никакви системи за подпомагане. Забравени открития и нововъведения течали като кръв под тежката ръка на магнатите монополисти.

„Новият свят“ не бил склонен да приеме новодошлите с отворени обятия. Дискриминацията спрямо емигрантите от Европа се ширела безпрепятствено и безнаказано. Когато Америка най-сетне отворила врати, за идващите да живеят и работят в Новия свят нямало никаква сигурност. Нямало обещания, нямало храна, нямало работа, нямало спешна помощ. Да бъдеш в Америка, означавало да се справяш сам срещу всичко.

По онова време широко разпространени били предубежденията срещу „чужденците“. Имигрантите, надяващи се на по-добър живот в северните части на страната, ги чакало горчиво разочарование. Мнозина от новопристигналите предпочитали временната болка в гетата на бруталния град просто защото очите им били вперени в бъдещето.

Европейците пристигали в Америка с уменията и знанията си. Майстори занаятчии и техници в Стария свят, тези „нежелани“ натрапници в крайна сметка победили закостенялата индустриална система с добрата си работа и мнозина от тях по-късно създали американската промишленост. Неслучайно Томас Едисон наемал само европейски специалисти. За по-малко от две поколения децата на тези храбри личности станали лидери в своята област и влели на „болната от левкемия“ нация поредния приток свежа кръв, от която се нуждаела.

Старите родове презирали новодошлите, на които било гледано отначало с ужас, после с негодувание, а накрая — с твърда решимост да бъдат сложени на мястото им. След жестоките кампании от страна на бюрократите и местните величия да пропъдят чужденците от Северна Америка, богатите противостоящи пуритани потърсили помощта на закона, за да си осигурят защитата, която смятали, че им се полага. Тази лишена от съзидателност склонност да се манипулират прийомите на свободата в името на властта се превърнала в тема, която винаги е петнила историята на тази страна. Неуморимият и пламенен експанзионизъм на тези „чужденци“ до такава степен заплашвал безсилната бюрокрация, че били приети специални закони за ограничаване на безспирния наплив. Убедени, че новодошлите са всъщност нагли узурпатори на младата и наскоро консолидирана република, финансистите принудили законодателите да създадат „средна класа“, която остава основната движеща сила на страната и до наши дни.

Принудени да живеят в постоянен труд и непрекъснато плащане на данъци, децата на имигрантите вече не поставят под въпрос бариерите пред безкрайните възможности за лични постижения. Докато малцина се питат защо чувството им за неудовлетвореност толкова рядко може да се стопи в истинската лична свобода, с която Америка се гордее толкова много, повечето просто се задоволяват с баналния живот на консуматори.

Въпреки това „американският“ бум в областта на музиката, изкуствата, промишлеността и технологиите следвали имигрантите навсякъде, където им се налагало да търсят убежище. Когато Антонио и Естер Меучи пристигнали в Ню Йорк, изобретателят бил четиридесет и две годишен. Установили се в Клифтън, Стейтън Айланд.

По онова време Клифтън бил живописно малко градче, кацнало на скалистия хребет и оградено от ромолящи потоци и гъсти гори. Годината била 1850. Меучи се настанил в голяма и просторна къща с безброй прозорци. Златистата слънчева светлина изпълвала дома, в който Антонио създавал технологията на бъдещето. Стаите били обзаведени с мебели в стил art noveau, изработени лично от него. И до днес са се запазили някои от тях, както и едно прекрасно четириоктавно пиано. Самата къща днес е обявена за национален паметник.

Бедната му жена, превърнала се вече в пълен инвалид, прекарвала цялото си време в спалнята на втория етаж. Именно в стария Клифтън Меучи изобретил своя „телетрофоно“. Устройството претърпяло няколко промени и подобрения, докато не се появили няколко различни оригинални модела. За да свързва двата края и да посреща ежедневните разходи, Меучи измислил една химична формула за изработка на специален вид свещи и отворил малка фабрика за производството им. Бездимните свещи му осигурявали скромна сума, която позволила на семейството да оцелее в Новия свят. През многото години оттук нататък Меучи помагал на не един изпаднал в нужда човек.

Антонио патентовал формулата за бездимните свещи, както и някои други химични съединения, свързани с малката му фабрика. Свещите му бързо станали популярни и започнали да се търсят от съседи, енорийски църкви и малки смесени магазини. Това го подбудило да се заеме с масовото им производство. Покрай пласирането на стоката вече имал възможност да се занимава и с други експерименти. Това го окуражило и той започнал да прави изобретение след изобретение.

В дома си Меучи инсталирал малка телетрофонична система, както бил направил по-рано в Хавана. Артритът вече бил успял да превърне съпругата му Естер в пълен инвалид. Свързването на стаята й с малката фабрика за свещи позволило на Меучи да разговаря с жена си през целия ден. Кабелите на системата минавали по парапета на стълбището, продължавали през стаи и стени, след което покривали разстоянието до сградата на фабриката, временно прикачени на няколко места.

Меучи се погрижил кабелите да не бъдат прекалено опънати, за да не се скъсат през зимата. Всеки аспект на системата му била прототип. Всичките му съседи се запознали с изобретението му на никого не било отказвано „да говори по жицата“.

От време на време семейството пускало квартиранти, за да си позволи някой и друг дребен лукс от най-обикновено естество. Когато Гарибалди бил прогонен от Италия като метежник, той потърсил Меучи и се установил в Клифтън. Недалеч от дома му била построена малка фабрика за производство на химичните му свещи.

Благодарение на този единствен, но постоянен финансов източник, Меучи можел да продължи да се занимава с любимите си експерименти. Към 1852 г. вече успял да инсталира и да използва редовно няколко телетрофонични системи в дома си. Заедно с Гарибалди често се разхождали и излизали на лов или за риба в горите на някогашната холандска колония Стейтън Айланд.

Всеки следващ дизайн на телетрофона рано или късно се прибавял към растящата колекция, събрана на тавана на къщата му. Подобрените модели един след друг влизали в употреба в системата му. Благодарение на модифицираните устройства Меучи можел да разговаря без проблеми с болната си съпруга, с работници и приятели. Разстоянията престанали да бъдат проблем. Системата му била в състояние да пренесе гласа му до всяко едно място. Мнозина свидетели и съседи, на които може да се има доверие, всъщност използвали системата му. Сред тях бил, разбира се, и Джузепе Гарибалди.

Меучи и съпругата му поканили Гарибалди да остане в скромния им дом на Стейтън Айланд колкото пожелае. Великият италиански революционер споделял с тях трудностите и бедността с вяра, надежда и любов, изразени по безброй начини. Подкрепяли се взаимно в борбата срещу безчестието, недоверието, оскърбленията и всички дребни неприятности, които ги следвали навсякъде. На семейство Меучи не били чужди несгодите, които в крайна сметка каляват характера.

Семейство Меучи и Гарибалди продължили да произвеждат свещи и други подобни продукти, с което успявали да посрещнат нуждите си и да помагат на другите пришълци в Новия свят. Честите финансови кризи не били в състояние да ги накарат да загърбят мечтите си. Нищо не можело да накара Меучи да спре експериментите в лабораторията си или да се откаже от поет ангажимент.

Понякога се случва да настъпи промяна, която да разкрие нови възможности и радост за уморените сърца. След дългия зимен сън слънцето ненадейно огряло през прозореца. На гости на семейство Меучи дошъл техен стар приятел от Хавана. Карлос Падер се поинтересувал дали Меучи продължава да експериментира със станалия вече прочут „телетрофоно“.

Меучи му показал направеното досега, но признал, че се нуждае от нови материали. Сеньор Падер и спътникът му Гаетано Негрети съобщили на приятеля си Антонио, че на централната улица в Манхатън има много добър производител на телеграфски инструменти. Така сеньор Меучи се запознал с някой си господин Честър, собственикът на фабриката.

Господин Честър бил ентусиазиран и приветлив предприемач, който с голямо удоволствие разговарял с Антонио. Двамата споделяли техническите си умения на развален английски. Вратите на фабриката на централната улица били винаги отворени за Меучи, който неведнъж идвал там, за да поръча части и да се запознава с последните постижения в областта на телеграфията. Именно тогава Меучи получил нови познания. Заловил се здраво за работа и поръчал материали за новите си експерименти. В Клифтън започнали да се появяват нови и все по-добри модели телетрофони.

В експериментите си Меучи бил методичен, акуратен и внимателен и към най-малката подробност. Водел си подробни бележки, нещо, което по-късно помогнало да отстои честта си. Винаги завършвал едно устройство, преди да предприеме каквито и да било модификации в дизайна му. Креативният му талант и познаването на материалите му позволявали да разбира и предугажда „следващия ход“. Неговата проницателност, новаторство и способност да прилага знанията си на практика били несравними.

По-късно методите на Меучи били прилагани най-вече от Томас Едисон. Когато единствено разсъжденията не давали плодове, Меучи тръгвал по пътя на опита и грешката. В края на краищата, основните принципи на телетрофонията му се бяха разкрили по чиста случайност. Самото провидение в действие!