Джери Василатос
Изгубените открития (123)

Горещи реакции

В историята на термоядрените устройства има няколко периода на разработка. Отначало били използвани волтови дъги, тъй като подаваната от тях мощност била далеч по-голяма и по-насочена от тази на системите, използващи „без електродно“ изпразване. При последните се получавала слаба волтова дъга чрез електростатична или магнитна индукция на плазма през стъклени стени.

Впоследствие волтовите дъги били заместени от „системи от магнитни огледала“. Магнитните огледала са хибрид, разчитащ на волтовата дъга в деутерия. При тях се използвали големи външни магнитни обвивки, в които се намирали терминалите на дъгата. Оказало се, че системата позволява достигането на по-високи температури, тъй като магнитните „огледала“ не позволявали загуба на частици и топлина от края на плазмения поток. Все пак, това били терминални системи с волтова дъга. Замърсяванията от електродите ограничавали горния праг на температурата на плазмата. Огледалните системи били обречени на провал.

Проектите се насочили към разработване на без електроден метод за получаване на волтова дъга. Огледалните системи били загърбени и на тяхно място се появили подобни на трансформатори задържащи системи. Магнитното задържане преминало през няколко етапа на усъвършенстване. Най-известна от първите плазмени системи от този вид е британско начинание — прочутият проект „Зета“. Тороидният стъклен съд на проекта „Зета“ се поставял в голямо трансформаторно ядро. Захранен с неимоверни електрически осцилации, тороидът се събуждал за огнен живот. Начинанието изглеждало многообещаващо.

Разгласяването на системите за магнитно задържане породило нов жар у изследователите. Появили се пръчките „Иов“, кръстени на съветски учен. Зашеметяващият успех на разработената от него нова магнитна система привлякъл интереса на целия научен свят. Идеята била тороидът да се постави в различни намотки, както и да се огради с успоредни магнити.

Комбинираните симетрии на полето стабилизирали и събирали плазмата в центъра на тороида, като намалявали пулсациите й. Но основната грижа си оставала загубата на топлина. Никакво количество енергия не можело да накара плазмата да достигне температурата на запалването. Критичният въпрос не бил в големината. Повечето от съоръженията по принцип били огромни. Основният инженерен проблем не бил в размера. Основният инженерен проблем на всяка такава термоядрена система бил в огромната загуба на топлина. Неспособността да се достигне прагът на запалването държала наградата мъчително далеч.

Много преди да се достигне до точката на запалване, всичко се проваляло. Температурите при термоядрения синтез се измерват в милиони градуси. Нито един материал на Земята не може да понесе подобна топлина. Имало проблеми с материалите, както и сериозни проблеми със замърсяването. Свръхнагорещеният йонизиран газ изпарявал контейнерите, а заедно с тях — и изследователските комплекси. Всъщност нито една от първите системи не била в състояние да осигури мощността, необходима за преодоляването на загубата на йони. Движейки се през задържащите системи като пчели през рибарски мрежи, йоните разпилявали толкова гориво и топлина, колкото се доставяли. Често това опасно състояние разрушавало и устройствата, и мечтите на създателите им.

След като разгледали постигнатото от д-р Иов, западните теоретици решили, че една сложно намотана „магнитна бутилка“ би могла да задържи свръхгорещата плазма достатъчно време, за да се стигне до ядрено запалване. Всички, които все още не плачели от безсилие, се хвърлили в играта „магнитен капан“. Намотки, симетрии, успоредни магнити. Магнити под ъгъл, магнити на намотки, намотки върху други намотки Комбинации били безброй. След всички тези магнитни фехтовки, повечето американски и английски системи така и не успели да постигнат теоретичните си резултати при първите няколко опита.

Новите съпротивителни свойства на плазмата блокирали целият изпълнен с надежда прогрес в тази област. Плазмена нестабилност. Сериозно вкиснатите учени открили, че при прилагането на ток върху газовете в плазмения канал внезапно започват да се появяват нестабилност, вълнения и трептене. Сякаш природата просто не искала да позволи електрическо сливане! Плазмените струи се гърчели като змии в магнитните бутилки и така се отърсвали от цялата си натрупана енергия. В някои случаи свръхгорещите струи избухвали през металните стени на камерите. Подобни събития били изключително опасни. Някои от изследователските комплекси били разрушени от експлозии подобни на атомен взрив и разхвърляли радиоактивни вещества.

Резултатът бил дълъг списък от провали. За съжаление не успяло нито едно от най-сериозните и щедро финансирани начинания. Проектите не успели да изпълнят обещанието за получаването на постоянна енергия от термоядрен синтез. Поради множеството провали на системите за магнитно задържане повечето физици просто се отказали от надпреварата. След като били пропилени милиарди долари най-сетне станало ясно, че системите за магнитно задържане нямат никакви шансове за успех. Намерили се хора, които предпочели да заложат на сигурното и си издействали „безопасни“ места в бюрократичната йерархия. Вместо да рискуват годишните си заплати в коренно нови научни проекти, те предпочели алтернативен начин на работа. Оцеляване. Започнали да използват новите проекти „ей така“, просто колкото да вържат двата края.

Хората, избрали подобна позиция, вече са приели, че термоядреният синтез е задънена улица. Задънена улица, но осигуряваща постоянни доходи. Много учени отстъпили от „рискования“ пиедестал на търсещите успех проекти, се задоволяват с по-скромната позиция на теоретици. Книгите се продават по-добре и по-дълго. Доходите от продажбите им продължават да постъпват след поредния неуспешен проект. Лесно е да пишеш статии и да водиш аналитични дискусии върху много провалили се проекти, просто защото провалите са много. Оцеляване. Лавиците на библиотеките са пълни с материали за ядрения синтез. Но въпреки това няма нито един реактор.