Джери Василатос
Изгубените открития (30)

Експлозии

Единствено липсата на средства попречила на Меучи да направи мащабни демонстрации на революционните си системи. Предразсъдъците относно произхода му също казали своето — финансистите от Ню Йорк така и не си направили труда да се запознаят с дейността му. Меучи се принудил да се обърне за помощ към сънародниците си.

Уверен в оригиналността и разнообразието на откритията си, той бил сигурен, че ще успее да убеди италианските банкери да му помогнат в комерсиализирането на Телетрофоничната система — при това не в Америка, а в Италия. През 1860 г. петдесет и две годишният Меучи направил демонстрация на системата си, в която участвал знаменит италиански оперен певец. Песните му били предадени през няколко километра жица и Меучи се превърнал в обект на засилен интерес. Появата му на страниците на италианските вестници в Ню Йорк накрая привлякла вниманието на финансистите.

Един такъв импресарио — сеньор Бенделари — предложил в Италия да се организира серийно производство на системата. Заминал за Стария континент и се заел да обикаля страната, носейки със себе си чертежи и обяснения на онова, което видял и чул. Противно на всички очаквания сеньор Бенделари открил, че не може да намери никаква подкрепа сред местните банкери. Гражданските войни в Италия били поставили иначе агресивната национална промишленост в пълен застой.

Производството на телетрофона в Италия така и не започнало. Меучи останал крайно огорчен от резултата, както и от положението в самата Америка. Местните финансисти не били по-различни. Повечето американци с „делови финансов нюх“ изобщо не можели да си представят, че някакво си механично устройство е в състояние да предава на разстояние човешки глас — и заради това нямали никакво намерение да влагат средства в начинание, което поначало им се виждало повече от съмнително.

Приятелски настроени сънародници предупредили Меучи в никакъв случай да не показва каквото и да било на американските индустриални концерни, без да се е погрижил да защити авторските си права. Преди изобретателят да се реши да предприеме краткото пътуване с ферибота до Долен Манхатън, му трябвал патент. Изваждането на патент никога не е било евтино — дори по онова време цената му била цели двеста и петдесет долара.

Тези надути цени пряко обслужвали интересите на едрите магнати. Нито един изобретател новак не би могъл да стане успешен конкурент без съответната „финансова помощ“.

Меучи решил въпроса, като си извадил кавеат — официален документ, който струвал много по-малко от патент. Можел да си позволи само това — временна официална декларация, потвърждаваща направено откритие.

Този вид документи описва изобретението и дава пълни права върху него на автора му, но за определен срок. Меучи притежавал и документ, и самите модели. Документът трябвало да се представи в съда, да бъде подпечатан, да получи съответния регистрационен номер и да се подпише от свидетели. Кавеатът бил издаден през 1871 г., когато Меучи бил на 63 години.

Докато пътувал от Манхатън до Стейтън Айланд, изобретателят едва не бил убит, когато парният котел на ферибота се взривил. Меучи останал жив като по чудо, макар че получил тежки изгаряния и бил ранен. Докато линеел в болничното легло, поради недостиг на средства съпругата му продала оригиналните модели на телетрофона за нищожната сума от шест долара.

Прототипите били продадени на някой си Джон Флеминг от Клифтън, търговец на вещи втора употреба. Когато се опитал да си откупи моделите, Меучи научил, че те били купени от някакъв „млад мъж“. Изобретателят така и не успял да открие купувача и напълно се отчаял. През 1874 г. Меучи се срещнал с вицепрезидента на „Уестърн Юниън Дистрикт Телеграф Къмпани“, някой си У. Б. Грант и му описал „говорещия телеграф“ и цялата работеща система. Настоял компанията да направи изпитание на телетрофоните и в отговор получил обещание за съдействие и подкрепа.

Господин Грант изглеждал искрен и добросъвестен човек и не след дълго поискал от изобретателя да му остави моделите си. Меучи го послушал, след като го уверили, че прототипите ще останат за съвсем кратко време, колкото да се проведат опитите. Часовете очакване се превърнали в дни. Накрая Меучи отново се опитал да се свърже с Грант. Вицепрезидентът „го нямало“. Меучи продължавал да посещава „Уестърн Юниън“ с надеждата да намери Грант и да настоява за извършване на обещаните изпитания.

Тази измама силно огорчила и ядосала изобретателя. Проявеното двуличие и лицемерие толкова ясно му разкрило истинското лице на американския бизнес, че започнал да се пита защо е трябвало изобщо да напуска Куба. Обхванат от гняв, Меучи трайно се установил пред входа на компанията и постепенно се превърнал в неприятна гледка. По-младите и по-агресивни служители на „Уестърн Юниън“ виждали в побелелия, брадясал и изгърбен от годините Меучи просто един безобиден умопобъркан старец.

Непреклонен до последно, Меучи най-накрая настоял да му бъде върнат всеки един от предоставените прототипи. Най-любезно му обяснили, че те „били изгубени“. Грант ги изпратил на Хенри У. Поуп за експертното му мнение относно принципа на действие на устройствата, но покрай многото други дела напълно забравил за случая. Монополът взел поредната си жертва. Меучи гневно напуснал.

Начинът, по който моделите на Меучи се озовали в „Уестърн Юниън“, е проследен сравнително добре. Както може да се съди по записките на неколцина любопитни служители, от време на време те се появявали и изчезвали в изследователските лаборатории на компанията. Прототипите попадали у различни инженери при всяка смяна на директорите. Всеки от тях ги проучвал в пълно неведение за начина им на действие. При липса на обяснения нито един от тях не бил в състояние да проумее какво правят тежките дървени кутии, когато се захранят с електричество.

Франклин Л. Поуп, по онова време приятел и партньор на младия Томас Едисон, получил прототипите от брат си. Поуп и Джордж Прескът не могли да разберат принципа на действие на устройствата и ги зарязали в складовете на „Уестърн Юниън“. Изглежда, те са последното хранилище на изобретенията на Меучи. Дадени с доверие и надежда преди години, сега те се озовали на прашните рафтове на компанията. Изгубени открития.

Истинската история на телефона започва именно с Меучи. Други, много по-млади изобретатели израснали в атмосфера, обогатена от неговите постижения. Филип Рейс забелязал телефоничните свойства на въглеродните пръти, когато през тях минава електрически ток. По-късно неговият примитивен микрофон бил откраднат от отмъстителния Едисон, който търсел начин да „разбие“ монопола на компанията „Бел“ върху телефоните и същевременно да запази собствените си финансови интереси в „Уестърн Юниън Телеграф“.

Изобретенията на Меучи далеч изпреварвали тези на останалите. Трябва да се отбележи, че и Грей, и Рейс са независими и еднакво велики изобретатели, които, макар и да изоставали от Меучи с около две десетилетия, на практика изпреварили Бел най-малко с десет години. Някои предполагат, че Бел, който срещал немалко трудности в разработката на собствения си телефонен апарат, се е сдобил с моделите на Меучи именно, за да може да спечели надпреварата.

По-късно „Уестърн Юниън“ ще ангажира Едисон да „удари“ патента на Бел. Изобретеният от Едисон въглероден микрофон представлява грубо копие на най-ранните приемно-предавателни устройства на Меучи. Масовото производство на телефони неизменно разкривало все нови и нови имитации на всяко едно от изобретенията му. Трескавата надпревара на Бел за първенство в областта на телефонията имала повече общо с амбицията да „се докопа“ до отпусканите за изследванията му пари, отколкото с действителните му способности на изобретател. Това се потвърждава и в по-късните му разработки, сред които са и фриволните (и провалили се с гръм и трясък) „фиктивни изобретения“. Всъщност, без активната „подкрепа“ на приятелите си от Патентното бюро, Бел никога не би успял да обори кавеата на Меучи и електро хармоничния патент на Грей.