Джери Василатос
Изгубените открития (89)

Ракетата

Наблюденията на „загадъчните въздушни кораби“ си остават като истински материализации на мечти и реалност, мит и инженерни постижения, архетип и дизайн. Изстреляните в пространството частици от мечти притежават любопитната способност да се движат през осъществените от самите тях стимулиращи революции. С появата на истинските дирижабли всички мисли за кораби привидения били пратени обратно в света на мечтите и мечтателите.

Дизайнерите и строителите се нагърбили със задачата да осъществят тези по-материални цели и да построят най-грамадните и най-легендарни дирижабли. Те били последното чудо във века на чудесата. Но онези, които гледали небето в очакване да зърнат дирижабли от дърво, плат, стъкло, метал и газ, внезапно останали слисани. Защото там горе, над облаците и дирижаблите започнали да се появяват нови неща.

Те изглеждали смътни и неясни при първите наблюдения и виделите ги почти се страхували да говорят за тях заради неминуемите подигравки, които ги очаквали. По-късно хиляди започнали да виждат така наречените „ракети призраци“. Приличали на облаци, с цилиндрично тяло и заострени краища. Оставяли зад себе си огромни количества дим и се издигали право нагоре с фантастична скорост. Подобно на първите дирижабли, тези ракети призраци били имали много смътни очертания и били напълно безмълвни.

Тези устройства, ако били наистина дирижабли, изглеждали абсолютно нови за наблюдателите. Лишени от криле, без кормила и напълно тихи, те не се поддавали на никакво обяснение. Ракетите призраци били наблюдавани по цял свят. Постепенното „натрупване на подробности“ е ясно документирано. Илюминатори, перки, криле, хора — отделните детайли следвали един след друг. По същия начин, както и при загадъчните въздушни кораби, човешкото въображение определяло онова, което хората виждали. Океанът от мечти изпълвал световния ум и го подготвял за следващото търсене.

Нямало нищо чудно в това идеята за пътешествия в космоса да завладее въображението на онези, чиито родители навремето са виждали безмълвните армади от загадъчни дирижабли. Едгар Райе Бъроус живял по времето, когато въздушните кораби предприемали необяснимите си пътешествия в нощното небе и в умовете на хората. Като истински фантазьор, той очаровал читателите си с поредицата си „Марсиански приключения“.

Главният герой Джон Картър е човек от Земята, който бил „преместен“ по необясним начин на Марс, докато вървял през някаква „забравена пещера“ в пустините на Аризона. Междупланетният портал, реликва от древна магия, бил най-съвършеният начин за пътуване между различните светове. Красотата на тази мечта описва самите архетипове — символичният лексикон на предания и легенди е пълен с магически проходи към други светове.

Марсианската поредица запознава младите читатели с възможностите за междупланетно пътуване и контактите с други цивилизации. Сюблимните мечти, описани и представени от Едгар Райе Бъроус, се нуждаели от цели три десетилетия, за да бъдат осъществени. Легендарните експерименти в областта на междупланетните пътешествия продължили да преследват американската научна общност през целия XX век и най-вече натурфилософите и частните предприемачи. Твърди се, че някои от тях успели да се приближат и дори да осъществят тези чудеса. Неспособни да разберат символа „портал“ в материалната му форма, хората се насочили към друга митична тема, способна да строи мостове през пропастите. Мистериозните пещери на Джон Картър и техните технологии били забравени. Променената мечта, образът и целта на ранния XX век станала ракетната техника.

Космосът бил открит — необятен портал, през който се изливали потоци от мечти. Огромната надпревара за нови и нови постижения насочила вниманието на всички към ракетите и техния потенциал. Ракети в космоса! Дори героичните приказки се променили, за да отговарят на новото време. Появили се Бък Роджърс и Флаш Гор — дън и понесоха младите читатели към нови мечти, чиято сила се дължи на по-достъпни със средствата на механиката извори.

Ракетите не се създавали от учени. Прекалено много физически закони обяснявали, че те са „непрактични и безполезни“. Американските учени трудно приели идеята за ракетата като възможно средство за придвижване. Но всички тези „закони и ограничения“ не спрели младите ентусиасти, твърдо решили да напишат своята част в историята на човечеството. Най-различни ракетни клубове в Европа изработвали и тествали моделите си. Опитът показал, че ракетите — независимо дали били закрепени към шейни, влакове, коли, лодки, самолети или хора — са прекалено нестабилни и опасни, за да се приемат насериозно. Всъщност ракетите били непредвидими.

Филмите от зората на ракетната ера често показват ужасни сценарии на експлозии, летящи колела, въртящи се бясно шейни и горящи комбинезони. Ракетите с твърдо гориво били неконтролируеми. Веднъж запалени, връщане назад нямало. Един влак със закачена за него ракета се оказал прекалено тежък, за да отлети, но пътниците му изпаднали в безсъзнание през десетте секунди на пътуването. Трябвало да се намери някакъв начин тягата на ракетата да се овладее.

Учените в Америка били заети да клеймят моделите на някой си Робер Годар — гимназиален учител по физика, който разработвал ракетни двигатели с течно гориво, притежаващо огромна мощност и производителност. Ракетите на Годар притежавали нещо особено важно, което липсвало на ракетите с твърдо гориво — те били управляеми. Това се постигало чрез клапани, които при нужда можели да се затворят. В „Сайънтифик Американ“ се появили много статии, отричащи категорично способността на ракетите да работят във вакуум — т.е., в космоса. Авторите на тези злобни ненаучни писания предлагали какви ли не „причини“, обричащи системата на Годар на безусловен и пълен провал. Подобни писмени атаки „доказвали“, че ракетите не могат да работят във вакуум — по простата причина, че двигателите им щели да угаснат.

В карнавала от невежи академични изказвания можем да видим, че единственото „доказателство“, според което ракетите не биха могли да пътуват през вакуума, се състои в това, че изгорелите газове „няма в какво да се оттласкват“. Не се съмнявайте — масираната атака срещу Годар била проведена тъкмо когато изобретателят щял да получи солидна сума за по-нататъшните си разработки! Д-р Годар успял със собствени средства да разработи системите за управление, помпите за гориво, системите за охлаждане на дюзите, стабилизаторите и всички останали фундаментални компоненти, които ще открием във всяка съвременна ракета с течно гориво. А правителствените агенции вече били напълно убедени, че ракетната техника е напълно непрактично начинание.

Мечтата обаче продължавала да витае в умовете на мечтателите. Настанила се в един европейски ракетен клуб, чиито членове се събирали всяка неделя следобед. Имало ракети, мечти за космоса, бира, песни и красиви момичета. Клубът станал прочут с постиженията си, за които знаела цялата страна. За съжаление славата му привлякла вниманието и на тогавашното фашистко правителство. Въпреки изключително ентусиазираната подкрепа на някой си Чарлс Линдберг, американското правителство така и не отпуснало финансова подкрепа за Годар. Интерес към патентите му проявили други — нацистите, ако трябва да бъдем точни.

А в градчето Занесвил в Охайо един млад мечтател се взирал в небето. Мисълта за пътуване в космоса и достигане до други светове очаровала ума на Томас Таунсент Браун. Том изучавал разработените дотогава ракетни двигатели и начина им на действие. Те му разкривали нови безкрайни възможности за завладяването на космоса. А собственият му ум и ръце щели да осъществят една далеч по-добра мечта, която щяла да отправи предизвикателство към всяка фундаментална научна доктрина.

Той просто мечтаел да построи ракетен двигател. Нов вид двигател. Малък и компактен, който да може да използва съвсем малко количество химично гориво и да е способен да победи гравитацията. Първата стъпка в търсенето на Том била да отиде до библиотеката и да се запознае с всичко, което се знаело за ракетните двигатели. Текстовете на мастити физици и химици били обезкуражаващи. Мъртви закони, стени, прегради, ограничения и какви ли не пречки се появявали на всяка следваща страница! Същите писания, които попречили на Годар да получи държавната субсидия.

Том не повярвал, че природата е толкова непреклонна — тя определено не се поддавала на никакви „ограничения“. Книгите не са лицето на природата, те представляват само описания на отделни нейни прояви. Смешно било да се наблюдава как всеки път, когато природата изненадвала човечеството с нещо ново, книгите били пренаписвани и отново се представяли за абсолютна истина! Въпреки огромното количество прехвърлена литература по физика, сякаш всички конвенционални пътища за постигане на целта били заградени с високи стени, на които пишело „НЕ“ за всякакви мечти за ракети.

Пъргавият млад ум така и не останал удовлетворен от академичните „ограничения, пречки и закони“. Тази разочароваща стена от съпротива накарала петнадесетгодишния младеж да поеме по друга линия на разсъждения. Той загърбил тежките и неприятни текстове и се насочил към множеството възможности, вдъхновени от самата мисъл за пътуване в космоса. Просто трябвало да има някакъв по-добър начин да се стигне до други светове! И той щял да го открие.