Джери Василатос
Изгубените открития (85)

Мистериозният минерал

Д-р Мъри продължил да изучава свързаните с шведския камък феномени, но си дал сметка, че заради множеството експерименти запасите му скоро щели да „отънеят“. Разделянето на процеса на много етапи в последните му няколко разработки изисквало използването на големи количества минерал. Мъри разбирал, че навлизането на методите му в промишлеността ще зависи от изкуствения синтез на кристала и затова подложил шведския камък на пълен анализ.

Д-р Мъри предполагал, че реалните „активни“ компоненти в минерала са само някои отделни химични съединения. Възможно било също така да съществуват и други компоненти, които на практика да ограничават или „блокират“ действието му. Синтетичният вариант би елиминирал тези несъвършенства и би повишил активността му. Така щели да се улавят и оползотворяват далеч по-големи количества енергия. На теория и най-малките приемници COSRAY биха могли да произвеждат гигавати електричество.

В един момент Мъри си помислил, че може би природата е постигнала онова, което ще си остане недостижимо за човека. В такъв случай знаел къде може да се сдобие с големи количества от минерала. Бидейки изключително добър металург, той в крайна сметка успял да синтезира редкия минерал в пещта на лабораторията си. Мъри споменава, че едва след синтеза наистина си дал сметка какъв късмет е имал навремето с находката си.

Не знаем дали д-р Мъри е успял да подобри качествата на шведския камък. Знаем само, че основната съставка на синтезирания материал е свръхчист германий. Мъри неведнъж се оплаквал на доставчиците си, че техният германий „не е достатъчно чист“. Редкият метал се добива от еуксенит, аргиродит и германит. Еуксенитът съдържа радиоактивни елементи и няколко редки съставки. Той се разлага на Y, Er, Ge, Ti, Nb, Fe, U, O, аргиродитът — на Ag, S, Ge, а германитът — на Cu, Ge, Ga.

Д-р Мъри открил, че шведският камък има малко радиоактивно съдържание (Лер). Различните „допинг“ материали в неговата синтетична смес включвали цинков сулфид, железен сулфид, бисмут и три други елемента „в комбинация“. Никой не знае какви точно са тези съединения. Разкрито е само, че представляват комбинация от ториев, цезиев и радиев сулфид.

Анализът на тези материали, при който било обърнато особено внимание на комбинираните им свойства, бил направен няколко години по-рано от извънредно талантливия електроинженер и мечтател У. Лер. Неговото заключение е, че компонентът на Мъри е фото — активен диод, чувствителен към специфични резонансни серии сигнали. Материалът на Мъри представлява високочестотен портал за вълни от рентгеновия спектър до гама-лъчите. Диод, който не изправя тока. Системата реагира на специфични входящи сигнали, както и на сигналите, „пренасяни“ от радиоактивните материали в самата нея.

Изказана е хипотезата, че шведският камък е рядък вариант на минерала сподумен. Той образува огромни кристали, които в някои находища достигат дължина До 12 м. Ярката му розова или бяла повърхност е изключително гладка. Когато се разцепи или натроши, се превръща в мек сребристобял материал. В Швеция има големи находища на сподумен. Минералът се състои от Li, Na, Al, Si, O.

Може би никога няма да разберем дали кристалът на Мъри е съдържал германий. Може би фото реакциите на Льо Бон са му позволили да измисли напълно нова комбинация. Всъщност, не се знае какво е станало с материала и детектора. Някои предполагат, че д-р Мъри е унищожил най-важните части на устройството си. Работилите с него се кълнат, че твърденията му са абсолютно верни. Всеки негов сътрудник е виждал с очите си работещия приемник на лъчиста енергия. Всеки се е опитвал по един или друг начин да повтори откритието му. Всеки по-късно е разработил свои модели, които с по-голям или по-малък успех успявали да произведат необичайно големи количества електроенергия.

Точно по архетипа на откритието, това не е единственият момент от втората половина на XX век, в който се появява подобен материал. Малцина знаят за едно друго случайно откритие. Пенсионираният инженер по електроника Артър Л. Адамс твърди, че през 50-те години в Уелс попаднал на гладък сребристосив „електро излъчващ“ минерал. Успял да го открие с помощта на проектирано и изработено от самия него устройство. Когато до повърхността му се допрат жици, кристалът отделя голямо количество високо напрежение — достатъчно, за да поддържа порядъчно силен ток във външен акумулатор.

Минералът (наречен адамсит) произвежда големи количества електрическа енергия в подходящо проектирани вериги. Когато се нареже на тънки пластини и се постави между метални контакти, изходната енергия на веригата се увеличава неимоверно. Ефектът се засилва, когато минералът се потопи във вода. А след премахването на камъка водата запазва с часове способността си да произвежда електроенергия.

Британските власти успели да сложат ръка върху минерала и всички бележки на откривателя под предлог, че ще се заемат с проучването на материала „за бъдещо използване в полза на обществото“. Едва ли ще чуем за него от британското (и което и да било друго) правителство, докато не настъпят коренни промени в обществото.

През XX век са били разработени и други приемници на енергия, използващи различни електро излъчващи минерали. Те са дело на различни изобретатели и произвеждат енергия, която е достатъчна за осветяването на домовете им в продължение на години след изключването им от електрическата система (Амън, Молине). Устройството на Амън (от 30-те) използва специални „химикали и минерали“ в комбинация с електрически кондензатори. С негова помощ могат да се захранват всички електрически уреди на едно домакинство. По-късните му разработки показали, че устройството е в състояние да задвижи електромобил неопределено дълго време.

През 1982 г. се появи друг изумителен пример на тази технология, дело на Жене Молине. Разработката му е плод на невероятното наблюдение, което направил, докато се опитвал да поправи радиостанцията на един самолет. Докато махал кристалния компонент, Молине получил силен токов удар. Това го накарало да се заеме с изучаването на кристалите и магнитните полета. Устройството му било изследвано от електроинженер, според когото Молине е успял да използва разположени на определени разстояния гален и магнити. За да работи, устройството трябвало да бъде добре заземено.