Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Към космоса

Отнемането на достъпа до секретна информация и освобождаването от активна военна служба си имало своите предимства. Около 1944 г. д-р Браун работел като консултант при разработката на радарни системи за „Локхийд“. Радарът като водещ конвенционален продукт на следвоенната наука, благодарение на който били спасени стотици животи и който на практика спечелил войната, се оказал далеч по-безопасна и морална област на занимания. „Конвенционалното“ му приложение след войната означавало добри и постоянни доходи. Въпреки това мечтата за космически пътешествия продължавала да се таи в ума му. Д-р Браун много добре знаел за ужасните последици от проекта „Дъга“. Въпреки че моралните му принципи в случая останали ненакърнени, той не можел да не си спомня за него, без да изпитва най-дълбока тъга. Конструкторите просто не притежавали таланта да използват енергията и пространството по толкова елегантен начин. Проверката на действията им разкрила множество пропуски в крайната конфигурация. Направо не можел да повярва, че на никой не му хрумнало за дифракционния ефект на корпуса върху изкривеното пространство. И все пак, ако бе активен участник в проекта, началниците му щяха да настояват за пълното му съдействие при разработването на оръжейния аспект на феномена.

Имало допълнителни усложнения от експерименталния кошмар на Военноморската изследователска лаборатория, които обърквали собствените му планове за бъдещето. Известно време си представял, че работещият на принципа на изкривеното пространство двигател е смъртно опасен. Ако се използват напреженията, необходими според собствените му изчисления, ефектът върху космическият екипаж щял да се окаже толкова катастрофален, колкото за моряците на борда на „Елдридж“. Изглеждало, че изкривеното пространство неминуемо ще убие летците или космонавтите, осмелили се да използват подобен двигател.

Търпеливото проучване и интуицията накрая го довели до решението на смъртоносния проблем. Отговорът се съдържал в диелектриците. Диелектрици с подходящо разположение могат да задвижат космическия кораб плавно и непрекъснато. За разлика от военните, опитите в тази област изисквали значителни инвестиции преди въвеждането им. Потисканите мисли и мечти от детството най-накрая се върнали с подновени сили. Този път за нищо на света нямало да ги разкрие на онези от Военноморската изследователска лаборатория. Знаел как да оформи и изолира изкривяването, при това напълно безопасно.

Войната била вече минало. Неговата собствена — също. Океанът от мечти отново започнал да изпълва умовете. Небето станало сякаш по-дълбоко и хората започнали да виждат нови неща в безкрайните му простори. Внезапно медиите се изпълнили със съобщения за „летящи дискове“. Чинии. Неясните форми се движели със скорости, които не били достижими за нито един военен самолет. Подобно на мистериозните дирижабли и ракетите призраци, тези наблюдения оставали близки до характерния начин на проявление на архетипа. Отначало били смътни и неясни, но с времето формите им сякаш се втвърдявали, придобивали резки очертания и се изпълвали с детайли.

Всяка проява на подобна мечта приковавала вниманието на хората към напълно нов тип поведение. Летящите чинии не правели изключение. Със самата си форма и действия те представлявали нещо крайно екзотично и неочаквано. Светлини, прожектори, цветове, припламвалия, промени в цвета, акробатични номера, завои под прав ъгъл, внезапно изчезване, видимост на радара и невидимост за окото Новото им поведение напълно съответствало на поведението на всяка материализирала се в миналото мечта.

Първата им поява била в самия края на войната в Европа, когато летците започнали да съобщават за странни „фу изтребители“ и мистериозни „огнени топки“. И докато някои изследователи споменавали за разработването на специални задвижвани с електричество безпилотни летателни апарати в нацистка Германия, повечето просто не били в състояние да обяснят невероятното разнообразие на летящите чинии, наблюдавани по цял свят.

Странните апарати превъзхождали по маневреност и бързина най-добрите самолети на съюзниците и по онова време били вече нещо повече от любопитен обект на общественото внимание. Основна грижа на всяко правителство била световната безопасност и затова НЛО се превърнали във военни „цели“. Всеки техен аспект бил подлаган на най-подробен анализ. Кои са те? Някаква затворена група невероятно талантливи инженери? Общност от изобретатели отцепници, обявили война на целия свят? Или извънземни? В такъв случай от коя планета? Какви са мотивите им? Защо се навъртат около военните бази и заводи по такъв безгрижен и арогантен начин?

Паметни бележки, доклади, паника и въздушни схватки. Новинарски репортажи, извънредни издания, заглавия на първи страници, потулване на информация. Отклоняване на вниманието, отричане. Има досиета, няма досиета. Сдобиване с апарати, свалени апарати, несъществуващи апарати, открити тела. Хангари, метеорологични балони, радарни балони цялата тази бъркотия продължава и до днес. И докато летящите чинии се движат като космически кораби, Военновъздушните сили разцепват небето. Безнадеждни. Безсилни. Опитите да се разрешат главоблъсканиците и да се даде вид, че всичко е под контрол, едновременните изопачавания и отчаяните опити да се съберат данни, потулванията и отричането в един момент се оказват далеч по-забавни от самите летящи чинии.

Този нелеп спектакъл на земна мощ и високоскоростни танци в небето се превърна в посмешище. Точно такъв ефект се е търсел. Огромната загриженост на военните към летящите чинии издавала безсилието им. Желание за контрол. Мощта, илюзията за контрол и власт попаднали под подигравките на някаква игрива енергия, която все така си остава неразбрана.

Въпреки това очевидното превъзходство на летящите чинии (ако наистина са летателни средства) оставяло военните шефове с отворени уста. Как точно летят? Как могат да извършват маневри в разрез с всички закони за инерцията, без да се разпаднат на парчета? Как могат да се ускоряват за миг и да изчезват от поглед, без да се наблюдава задействане на двигател? Какъв е принципът на задвижването им? От какви метали е направен корпусът им?

Били проучени всички земни технологии, дори смътно напомнящи за летящите чинии. Експертите посъветвали ровещите се в Патентния регистър военни да обърнат повече внимание на онези двигатели, които все пак работели, макар че повечето самолетостроители са ги обявили за „невъзможни“.

Само че Военновъздушните сили и Военноморската изследователска лаборатория не си сътрудничели. „Традицията“ забранявала. А сега, особено след края на войната, тези „традиции“ набрали сили повече от всякога — всяка една от групите притежавала нови и потенциално доминиращи технологии, придобити по време на войната.

И най-ненадейно от Военноморската изследователска лаборатория отново се заинтересували от д-р Браун! През 1949 г., противно на всички принципи на военната сигурност, д-р Браун отново се озовал сред униформени. По онова време живеел на Хаваите и ефектът бил видим — от времето на станалия вече прочут проект „Дъга“ били настъпили огромни промени. Силно уединените военни започнали диалога. „Браун“ (кафяв) бил най-близкият, към когото можели да се обърнат за решаване на особения „проблем“, пред който били изправени.

През 1952 г. д-р Браун решил да отправи официалното искане за финансиране на изследванията му. След няколко месеца проучвания се събрала малка група от Военноморската изследователска лаборатория. Д-р Браун отново говорил пред тях. Отначало предполагал, че техният „проблем“ е свързан по някакъв начин със зачестилите напоследък случаи на наблюдения на НЛО. Споменал, че би могъл да ги изненада, ако запазят търпение.

Започнал речта си с опит да докаже, че използването на гравитаторни двигатели е следващата стъпка в развитието на авиацията. Нарекъл това експериментално начинание проект „Уинтерхейвън“. Отправил молбата си към Военноморската изследователска лаборатория с надеждата да насочи вниманието на военните към истинското пътуване в космоса. Войната вече била в миналото и затова ги призовал да се заемат с някакво ново технологично начинание. Военните се усмихнали и продължили да слушат. Моментът наистина бил настъпил. Надпреварата в овладяването на космоса занимавала от дълго време умовете им. Океанът на мечтите се вълнувал неспокойно. Космическите полети били следващото очевидно предизвикателство. Д-р Браун напомнил и предупредил колегите си за някогашното им „пренебрегване“ на технологиите преди войната.

Военновъздушните сили много добре осъзнали невежеството си в областта на ракетната техника, когато над Англия започнали да се изсипват като градушка германските V–1 и V–2. Сега отново настъпило тяхното време, узряло за нови технологии и за експериментално приложение на изумителните му открития. Повечето от представителите на Военноморската изследователска лаборатория се съгласили, като едва сдържали смеха си от очевидната „вътрешна шега“.

Сега било времето. Точно сега. Всичко се движело към космоса. Сега бил моментът да се постави началото на космическите пътувания. След това Браун споменал как навремето внимателно следял изданията на Европейския ракетен клуб, в които се разкривали забравени хрумвания за полети в космоса и за космическо инженерство. Някои проекти и хипотетични планове били абсолютни фантасмагории от математическа гледна точка, но имали напълно реални практически измерения.

Поемайки щафетата от Робер Годар, европейците разработили стилни и елегантни решения на реалните проблеми на полетите в космоса с помощта на реактивни двигатели. Както и при много други научни достижения, цялата математическа обосновка на различните аспекти на космическите полети били публикувани и забравени по време на войната. Д-р Браун се спрял върху тях и обърнал особено внимание на факта, че макар и някои решения да изглеждали прекалено фантастични, повечето били вдъхновяващи, пророчески и напътстващи. Руските инженери разработили система за космически асансьор. Някои си представяли „космически въртележки“, свързани с кабели със Земята и изкачващи обикновените хора в небето. А именно математическата точност привличала вниманието на професионалисти и студенти към подобни издания.

Някои от по-сериозните схеми, предложени, независимо от Уили Лей и Артър Кларк, разглеждали постъпателно приближаване към полети до Луната и колонизирането на нашия спътник. Тези теми провокирали огромен интерес и станали обект на безброй бележки. Методичното разгръщане на станции на „постоянна орбита“ със сигурност щяло да осигури практически средства за пътуване до Луната. Космически острови, позволяващи кратки пътувания с дълги периоди на почивка, биха могли да се разположат на жизненоважни „L-точки“. Станциите там щели да бъдат своеобразни космически конюшни. Гориво, почивка, храна, припаси. Всички тези необходими материали можели да се препращат от точка на точка, докато достигнат лунната повърхност.

Подобна система от „космически стълбища“ не би имала нужда от огромните и непрактични ракети за пътуване между Земята и Луната. Военните го изгледали, а той продължил нататък, сякаш незаинтересуван от темата. Щом L-станциите се окажели на съответните си места, совалките щели да бъдат достатъчни за стигане до Луната. Когато споменал плана си за „превозни средства на къси разстояния“, способни да достигнат от Земята до първата L-станция, Браун внезапно привлякъл отново вниманието им. Започнал да описва новите си двигатели. Сега вече го слушали всички.

Задействаните с електрически импулси гравитационни двигатели можели да работят с върховите си възможности в космоса. Моделите използвали единствено електрическа енергия и затова не се нуждаели от течно гориво. Д-р Браун представил разработките си и успешните изпитания на малки йонни двигатели — електрическите ракети от младостта му. Те били достатъчни за набирането на първоначална скорост. Два такива двигателя можели елегантно и безпроблемно да изведат в космоса кораб с формата на диск.

Дори само въвеждането на йонните двигатели би революционизирало полетите и да позволи рязкото ускорение на малките междупланетни кораби. Д-р Браун патентовал няколко модела на тези двигатели (3.018.394, 3.022.430, 3.187.206) през 50-те и началото на 60-те. Устройствата създавали нечувано силна тяга и електрическо напрежение. Това били първите AfflD-генератори. Магнитно хидродинамичните генератори произвеждат забележителни количества електроенергия направо от пламъка.

Фотографиите, които представил на аудиторията, не приличали на ранните му форми на ракети стил „Флаш Гордън“, а повече наподобявали летящите чинии, за които толкова се говорело напоследък. Военните запазили гробна тишина и продължили да си водят записки. Имало и такива, които отишли да разгледат лабораторията му. Моделите му сякаш идвали от някакъв друг свят. Големи „дискоиди“ с идеално гладка повърхност. Конвексни метални форми. Летящи чинии, които наистина летели. Очевидната им връзка с масовата истерия на тема НЛО в началото на 50-те представлявала завладяващ аспект, привлякъл по-късно вниманието на редица любопитни учени и на военните съветници от ВВС.

Д-р Браун проектирал цялостната форма, която съчетавала всички черти на „летящо крило“. Предната част на летателното средство била заредена електро положително, а кърмата — електро отрицателно, като между двете части се образувало напрежение. Ефектът на изкривеното пространство на Браун можел да го придвижва напред, когато към корпуса се приложат достатъчно електрически импулси. Тези модели с формата на летящи чинии имали централна поддържаща греда с триметрови перпендикулярни издатъци. Върху тях били закрепени два „дисковидни аеролиста“ с диаметър около 3 м.

Захранвани с продължителни електростатични импулси от по 50 киловата, дисковете се носели по 18-метрова окръжност с ъглова скорост от около 6 м в секунда! Те се задвижвали изцяло от изкривеното пространство, което сами създавали.

В няколко бързи последователни стъпки д-р Браун увеличил размерите и скоростта на тези дисковидни кондензатори. Движенията им били пъргави и тихи — истинска военна мечта. Експериментите били засекретени от Военноморските сили, които следели отблизо развитието на разработките. Засекретени, но не и приети Странно противоречие!

Военните проявили интерес, но нещо в поведението им отново събудило подозренията на д-р Браун относно реалните им мотиви. Всъщност, какво точно ги довело при него? И защо точно тук и точно сега? Може би се опитвали да постигнат някаква друга цел с резултатите от труда му? Въпреки това диалогът продължил. Дисковете трябвало да се оборудват с няколко реактивни системи, които да се използват на отделните етапи от издигането в атмосферата. Йонните ракети на д-р Браун трябвало да осигурят първоначалното издигане на летателните средства, като същевременно генерират достатъчно силно електрическо поле, което да захрани гравитаторите.

При достигане на орбитална височина апаратът щял да се движи изцяло от гравитаторите и йонните двигатели ставали ненужни. Те можели да се използват повторно за управляемо навлизане в атмосферата. Планът не само звучал впечатляващо — демонстрацията му също била поразителна. Д-р Браун успял да разработи моделите си без много помощ от страна на военните. Използвал пестеливо отпуснатите му средства. Военните го запитали как смята да защити екипажа от възможните смъртоносни аспекти на гравитационния двигател. Точно в този момент той замълчал — вече разбрал истинските им мотиви зад възстановяването му в армията, финансирането на проучванията и за присъствието им в лабораторията му.

По време на самостоятелните си изследвания д-р Браун открил, че диелектрикът може да се променя така, че да отговаря на всякакви спецификации. Можела да се получи каквато и да било геометрична форма. В тези тайни той кодирал елегантното си решение на проблема за изолирането на екипажа от изкривеното пространство. Експертите от Военноморската изследователска лаборатория желаели тази информация. Точно затова се намирали тук.

Опитал се да им се изплъзне и да ги принуди да говорят, да получи насрещна информация. Поведението на опонента винаги издава неговите намерения, постижения и познания. Д-р Браун ги наблюдавал внимателно. Неведнъж им демонстрирал моделите си. А сега военните приключили с проверката си. След като чули и видели с очите си толкова много неща, те ненадейно заявили, че ефектът всъщност не е „наистина електро гравитационен“. Това трябвало да го накара да „изпусне“ следата, по която вървял.

По типичния си начин инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория го обвинили в „лоши научни методи“ и заявили, че ефектът не е „нищо друго“, а обикновен високоволтов йонен вятър, изхвърлян от полюсите на гравитаторите. Следователно самите гравитатори били неизползваеми в космоса. Тази примамка, това осмиване е често използвана тактика от онези, които се опитват да скрият нещо. В конкретния случай военните искали да прикрият факта, че вече са усъвършенствани гравитационните двигатели. Д-р Браун великолепно разбирал какво става в лабораторията му. Опонентите му били отчаяни. Трябвало им само късчето информация, с което разполагал единствено той. Но каква била тази информация?

Слабохарактерните могат да бъдат обезсърчени, моралът им унищожен. Повярвали на „слуха“ за собствения им неуспех, изказан от военните „експерти“, подобни личности биха изоставили напълно работата си. Игра на умове. Цели нации се обръщат срещу изворите на собствената си съзидателност, предоставяйки откритието си на един затворен елит. Игра на сила. От името на кого? На старите пари. Кои са те? Старите фамилии си остават анонимни. На преден план винаги се изтикват новобогаташите.

Действията и поведението на военните му казали всичко, което искал да знае. Още една-две изненади щели да му осигурят информацията, от която се нуждаел. Провокирал инспекторите с импровизирана демонстрация. Стар, но чудесен експеримент. Провел същия този опит в деня, в който открил ефекта като дете в гаража в Занесвил. С типично научно самочувствие д-р Браун потопил гравитаторите си в масло. Устройствата отново заработили по-добре, отколкото във въздуха! Бил очарован от тази последна „победа“ лице в лице. Това означавало, че в увеличаването на височината гравитаторите ще Играят все по-голяма роля в общата тяга! Благодарил на инспекторите за „оригиналните“ им възражения.

Критиците били накарани да млъкнат, но не били очаровани от откритието. Реакцията им била повече от подозрителна. Вече са виждали подобни демонстрации и другаде, нали? Но чии били те? И кога били направени? Ясно било, че военните вече са достигнали до това технологично ниво. Очевидно инспекторите не били заинтересовани от системата „сега“, защото не са се интересували от нея от самото начало. Те вече успели да доведат първоначалния проект отвъд хоризонтите, които им показвал в момента — сами са разработили по-добри двигатели.

Военните се интересували дали системата му включва защита от изкривяваното пространство. Всичко било просто. Те знаели, че познанията му били в основата на проекта „Дъга“. Знаели, че той знаел за провала им. Знаел за опасностите, които криело изкривеното пространство. Знаел за неуспешния им опит да се предпазят от него. А сега разработвал космически двигател, работещ с изкривено пространство. Никой с неговите познания не би могъл да се наеме с подобен експеримент. В него нямало бъдеще от един момент нататък. Следователно, щом знаел за потенциалната опасност, той е успял да реши проблема със защитата.

Именно този проблем не успели да решат техните „експерти“ и това довело до ужасния крах на експеримента „Филаделфия“. Именно заради това сега се умилквали около него. Търсели отговори за нов проект, в който той никога нямало да участва. Очевидно било също, че вътрешните работи на Военноморската изследователска лаборатория са станали собственост на следвоенните тръстове. Хронологическите факти и поведението на инспекторите все пак си остават част от историята.