Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Електрически подскоци

Следващата му задача била да измисли средствата за управление на магическия компактен ракетен двигател. Електричеството би могло да се прилага непрекъснато или на импулси. Тягата щяла да се контролира чрез управление както на тока, така и на изхвърлени газове. Самото електричество можело да се засилва или намалява с реостати, а газовото „гориво“ — с помощта на клали. Освен това, щом газовете под нормално налягане създават такава неимоверна тяга, а при повишаването на налягането тягата се увеличавала, какво ли би се получило при използването на течни газове?

Течните газове, за предпочитане с тежка молекулярна маса, биха могли да осигурят изключително висока реактивна тяга. Схемата изглеждала перфектна. Имало ли някакви слаби моменти в разсъжденията му? Проверил ги отново, търсейки каквато и да било грешка, но не открил. Малкият му двигател щял да бъде в състояние без усилия да изпрати кораба в осеяните със звезди дълбини на космоса.

Тази силна реакция срещу ограниченията и критиките на учебниците е една от многото, появяващи се по целия свят. Експериментаторите вече отхвърляли теоретичните ограничения на динамиката и създавали феномени, които според правилата не би трябвало да съществуват. Том разполагал с план. Сега целта му била да разработи вариации на системата. Да получи най-голямата възможна тяга в най-малък обем.

На първо място трябвало да получи електричество. Каква компактна система би могла да осигури същия ток като на оксижени — те? Нито един двигател не би могъл да има толкова голяма маса и да е в състояние да лети. Съществува ли начин електричеството да се съхранява и да се пуска на части? Да. Можел да използва малки макари с високо напрежение и кондензатори от слюда и да остави дъгата да прогаря пространството между тях.

Газът можел да постъпва на части в областта на дъгата, където буквално би експлодирал в електрическа плазма и би получил ускорение навън от реактивната камера. По-продължителното ускорение по дъгата би осигурило още „по-пълна“ тяга. Експериментите в гаража с разряди от батерия доказали, че искрите могат да „изстрелват“ малки парчета станиол чак от другата страна на масата. Това била малка демонстрация на търсения от него ефект.

Единственият проблем, който тормозел естетическото му чувство, бил свързан с източника на мощност за двигателя. При химическите ракети горивата осигуряват както реактивната експлозия, така и газовете. В това се състояла простата им красота и предимство. А електрическата — или плазмената — ракета разчитала на електричество, което не можело да се получи от газ. Идеалната ситуация изисква газ, или газова смес, която да е в състояние да образува електричество. Къде може да се намери подобна смес?

Нямало безизходни положения. Имало само нови възможности. Младият мечтател бил чудесен ученик. Подложил на проверка вариантите. При уравнението за химическите ракети по-голямата част от коефициента на тягата е от страната на масата. При плазмените ракети по-голямата част от коефициента е от страната на скоростта. Когато двата модела се разгледат според обема и общата маса, предимствата като че ли отново клонят към електрическата ракета.

С нарастването на необходимостта за по-голяма тяга нараства и масата на химическата ракета. При електрическата ракета източникът на енергия достига до „фиксирана“ маса. В един момент електрическата ракета отново ще се окаже победител с оглед на размерите и ефективността.

Сега мисълта му била насочена единствено към скоростите на реакцията. Колко бързо се движат всъщност заредените молекули? Много по-бързо, отколкото изхвърлените при химични реакции. А каква е най-високата скорост, която би могла да се постигне с плазмена ракета? По всяка вероятност — скоростта на светлината. В нито една таблица — дори в тези на Дж. Дж. Томсън — нямало толкова огромни стойности. Молекулярните скорости в химичните експлозии достигали до около 3 километра в секунда, докато тези в експлозивните електрически разряди — 3000 километра в секунда.

Ако могат да се достигнат достатъчно високи електрически скорости, дали масата ще престане да бъде задължителна част от уравнението? Дали задвижваният чрез електрически импулси кораб няма просто да се повдигне от собственото си поле? Този ред на мисли го отвел отвъд обичайните концепции на ракетната техника. И точно тук започва истинският ни разказ.

Том започнал да събира информация. Тя идвала от различни „колекции“, останали от експериментите с електричество през викторианската епоха. Съществували ли и други, незабелязани досега „електрически“ начини да се задвижи кораб през въздуха и в космоса? Защо да се стига до използването на електричество за изстрелването на химикали или газове? Възможно ли е електричеството само да задвижва кораба чрез някакво странно взаимодействие между полетата?

Том бил виждал машини, работещи със статично електричество под високо напрежение. Поставени върху изправени метални колела, те образували виолетови пламъци и същевременно задвижвали с висока скорост колелата. Това била истинска „електрическа тяга“. Възможно ли е да се използва само електрически разряд, за да се накара кораба да се движи без нуждата от каквито и да било други реактивни маси?

Истинският момент, в който мечтата и реалността щели да се обединят в едно, настъпил в училище. По време на опит в час по физика Том наблюдавал голямата рентгенова вакуумна лампа, захранвана от мощни импулси прав ток. Дебелите кабели свързвали лампата с индукционната макара, която била оставена незакрепена. Всеки път, когато през лампата протичало електричество, кабелите „подскачали“. Същото се получавало и когато в лампата се появявала искра. Защо ставало така? Когато кабелите се движели, не се ли движела и лампата? Помолил учителя да повтори опита.

Том изобщо не гледал лампата. Цялото му внимание било насочено към свободната маса — кабелите. Те подскачали при всеки приложен към лампата импулс. Подскачането спирало, когато токът продължавал да тече. Когато спирал, проводниците отново леко помръдвали. Последното движение не било толкова силно като първото, но независимо от всичко също го имало. За миг мислите му се зареяли навън, към чернотата на космоса. Нима онова, върху което си блъскал главата, се намирало пред очите му, в час по физика?

Електрическият разряд във вакуумната лампа бил чист — разряд на катодни лъчи. Чисто електричество без никакви газови молекули. Катодните лъчи преминавали през малкото пространство със скорост, многократно надвишаваща скоростта на която и да било частица. А извън лампата имало реактивен ефект. Наблюдавал се точно там, където би трябвало да се очаква — в една линия с разряда.

Том се замислил сериозно върху идеята. Ако подобни електрически разряди могат да се насочат към откритото пространство чрез нещо като „цев“, тогава цялата система ще се задвижи по електрическото поле. В резултат ще има тяга, получена не от експлозии на маси, а от разрядни експлозии в свободното пространство. Реактивна реакция, основаваща се на взаимодействията с електрическото поле. Катодните лъчи държали ключа — ключа към пътуването в космоса!