Джери Василатос
Изгубените открития (44)

Залез

Докато писах първоначалната версия на главата за Нейтан Стъбълфийлд, имах щастието да получа едно съвсем неочаквано лично писмо. Подателят описваше разказа на някакъв мъж, станал свидетел на следното:

От няколко дни съседите не били виждали Нейтан. Разтревожени за здравето му, те се опитали на няколко пъти да се свържат с него. Вратата на дома му била заключена отвътре. В студения, мрачен и дъждовен мартенски ден съседи и стари приятели разбили бравата и влезли в дома на Нейтан. Открили го починал в леглото си, по всяка вероятност от недохранване и изтощение. Всички забелязали, че къщата била „много топла“, сякаш горяла огромна камина. Представителите на градските власти потърсили източника и открили „две полирани метални огледала, обърнати едно срещу друго, които излъчвали силна топлина“. Трябва да кажа, че това е наистина изумително откритие и последната загадка, която потвърждава и последните думи на Нейтан.

Очевидно Нейтан е имал доверие единствено в онези съчувстващи му хора, които продължили да се интересуват от него до последния му ден. Изоставен от всички, той помолил един от най-близките му съседи да напише биографията му. Може би е искал да обясни начина си на живот и да се извини за всичко. Казал „Живях петдесет години преди всички останали“. И макар да звучат вдъхновяващо, в тези думи се долавя дълбока скръб.

Да живееш с видения за бъдещето, означава да се сблъскваш с изненадващото и често разочароващо неодобрение и съпротива на всички около теб. Някои казват, че Нейтан Стъбълфийлд не бил способен да обича хората. Но именно любовта му успяла да извлече живата слънчева светлина от твърдата скалиста земя ехтящите вълни на вечния океан подземна енергия.