Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Електрически океан

В Патентния регистър можем да открием голям брой модели на земни батерии. Най-ранните са от 1841 г., когато Александър Бейн приложил този феномен в телеграфната. Докато прокарвал телеграфна линия, той случайно открил, че заземяващите плочи на жицата са попаднали в подпочвена вода. Късото съединение не спряло работата на системата му.

Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.

През 1837 г. Стивън Вейл наблюдавал същия ефект, без да може да си обясни каква е причината за него. След пускането си първата функционираща телеграфна линия сякаш се нуждаела от все по-малко и малко батерии. Вейл започнал с около двадесет големи батерии и постепенно намалявал броя им, докато се оказало, че не са му необходими повече от две. След това дошъл момент, при който през някои сезони можел да махне дори и тях!

През 1845 г. в Англия Дж. У. Уилкинс потвърдил откритието на Бейн, разработвайки подобна земна батерия за нуждите на телеграфа. Един от първите английски патенти в тази област е от 1864 г. и принадлежи на Джон Хоуърт, създател на първата истинска съставна земна батерия. Тя имала формата на барабан и се състояла от множество твърди дискове, монтирани върху изолирана ос. Мощността й се определяла в зависимост от големината на дисковете и дължината на линията — дискове с диаметър 30 см били достатъчни да захранят линия с дължина 120 км, а с диаметър 60 см — 710 км.

Загадката си останала неизяснена години наред. Един мой близък приятел електроинженер (У. Лер) ми каза, че местните телеграфни станции продължавали да работят, въпреки че батериите им не били презареждани от много години. Когато ги изваждали за оглед, се оказвало, че са напълно пресъхнали и корозирали. И въпреки това сигналът продължавал да минава по жицата.

В патентните архиви могат да се намерят описания на множество подобни устройства заедно с невероятните описания на начина им на работа. Земните батерии на Гарат (1868), Едърд (1877), Мелън (1889) и Хикс (1890) имали терапевтични способности. Батериите на Брайън (1875), Серпо (1876), Беър (1877), Дикман (1885), Дроубоу (1879), Сноу (1874), Сполдинг (1885) и Стъбълфийлд (1898) произвеждали годна за използване мощност.

Освен всички тези изумителни патенти съществуват и земни батерии, намерили приложение в телефонните системи. Моделите на Стронг (1880), Браун (1881), Томкинс (1881) и Локуд (1881) осигурявали основното захранване и играели ролята на усилватели в телефонни системи из цялата страна. Славата на „земните батерии“ е съсредоточена около необичайния им начин на действие. И до днес си остава пълна загадка как подобни устройства са в състояние да произведат такива количества ток.

Главната мистерия на земните батерии е, че те не корозират с темпото, което на теория би трябвало да се очаква, съдейки по количеството произведено електричество. Изкопаните батерии показват съвсем слаба корозия по повърхността. Някои давали само слаб и негоден за използване ток. Други продължавали да произвеждат феноменални количества енергия, без да са докосвани с години. Някои изследователи (Дикман) свързвали земни батерии, за да получат по-силен ток, но Стъбълфийлд не се интересувал от подобни начинания.

Несъмнено Стъбълфийлд е бил свидетел (или е изпитал на свой гръб) някакъв естествен разряд на енергия в телефонна система и е успял да си обясни по прост начин причината за явлението. Неговият земен приемател на енергия (патент 600. 457) и до днес си остава истинска загадка.

Наблюденията на Нейтан Стъбълфийлд върху естествените прояви на електричеството го накарали да се замисли как да получи „безплатна“ електрическа енергия от земята. Според теоретичната литература, която познавал много добре, подобно нещо не можело да се постигне чрез земни батерии. Авторите твърдели, че земната батерия никога няма да бъде в състояние да произвежда огромните количества енергия, нужна за захранване в индустриални мащаби. Стъбълфийлд разбирал, че теоретиците ще бъдат прави, докато не бъде направено някакво ново епохално откритие в областта на електроинженерството.

По-възрастните работници по телеграфите разказали на Стъбълфийлд за специфичните места и как „необичайно високата“ електрическа активност трябва да се търси с търпение и постоянство. Тези електрически „горещи точки“ в сравнение с околния терен приличат на своеобразни електрически кладенци. Те могат да направят много повече от това само да осигурят добро заземяване на телеграфните линии. Някои от тях са в състояние и да ги захранват! Мотивиран от собствените си наблюдения и интуицията си да започне по-задълбочени проучвания, Стъбълфийлд съставил планове на няколко земни батерии. Собствената му способност да усеща земните енергии му подсказвала, че количеството й е огромно, но човечеството все още не се е научило да се възползва от нея. И че е възможно да се намерят средства за извличането й!

Стъбълфийлд знаел, че измерванията показват изумително висока електрическа активност в някои точки. Мощността и варирала според конкретното място. Влажните почви често променяли очакваната сила на електричеството — отслабвали го, вместо да го засилват. Стъбълфийлд знаел, че при подходящо разположение на металните сонди би могло да се получи по-силен и годен за употреба ток, но за момента така и не си дал сметка какво е открил.

Първите му експерименти били свързани с разработката и изпробването на прости земни батерии — вкопани в земята метални устройства, произвеждащи слаб електрически ток. Стъбълфийлд забелязал един странен феномен на „зареждане на земята“ — след заравянето на „енергийната клетка“ било нужно известно време, за да се натрупа електрически заряд. През първата фаза на натрупването на енергия се наблюдавало характерното слабо изходно напрежение — обикновено около един волт на половин ампер, характерната електролитна мощност на заровен метал.

От своите ментори — старите работници по телеграфа — Стъбълфийлд знаел, че ключът за добиването на енергия е разположението на метала. Ако е поставена на подходящото място, изходната мощност на клетката би била феноменална. Стъбълфийлд открил такава точка и закопал батерията. Нужна била седмица или повече, докато се натрупа достатъчно енергия. Щом обаче клетката била „наситена“ тя се превърнала (според собствените му думи) в „канал за земния ток“. Загадъчното преобразуване на слабата батерия в мощен проводник изисквало време.

С типичния си рязък тон Стъбълфийлд просто обяснява, че напълно заредената намотка внезапно „придоби електродвижеща сила, далеч по-голяма от тази на всяка позната ни акумулаторна батерия“. След достигането на това състояние клетката можела да произвежда електричество в „индустриални количества“.

Стъбълфийлд не твърдял, че разбира напълно феномена, но забелязал, че действието му „продължава ден и нощ в продължение на седмици и месеци, без да прекъсва“.

Стъбълфийлд разглеждал енергийната клетка като „кран“, извличащ електричеството от земята. Намотките на клетката действали като сборен проводник. Напрежението го зареждало и захранвало всяко включено към него електрическо устройство. След редица проверки се оказало, че медният елемент на изкопаните от земята клетки „не е видимо износен и не се налага подновяването му“.

Стъбълфийлд описал как такива клетки могат да се свържат в серии на къси разстояния една от друга. Клетките, играещи ролята на електроди, могат да извлекат от енергията на земята постоянна и годна за използване електродвижеща сила. Фразата „играещи ролята на електроди“ е сърцето на енергийната клетка на Стъбълфийлд. Тя не е батерия, а устройство, което абсорбира и предава по изумителен начин земна енергия.

Тези вкарани в земята електроди извличали електричество, достатъчно за захранването на мотори, помпи, дъгови лампи и всички компоненти на телефонната му система. Внедряването на технологията му би могло да промени стандарта на живот на американското общество, стига да имала възможност да излезе на свободния пазар.

По-късно Стъбълфийлд съвсем ясно заявява, че земята е пълна с „електрически океан“ и в него се носят огромни „електрически вълни“, които могат да бъдат усетени как излизат на повърхността на определени места. Несъмнено той бил от хората, способни да почувстват енергията на земята. Стъбълфийлд усещал, че земните токове се движат на мощни електрически вълни. Във въображението му тези вълни изпълвали цялата земя и приличали на океанските, следващи безкрайно една след друга.

Както океанските вълни се разбиват в неподвижните брегове и скали, така и електрическите вълни се сблъскват в подземните геологически образувания. Стъбълфийлд предполагал, че на някои места електрическото вълнение е изключително силно. „Скалистите брегове“ на електрическия океан били множество, но със своя специфика. Стъбълфийлд ясно си представял скалите, тихите заливи, мощните подводни течения и загадъчните тъмни вълни на огромния и неподозиран дотогава подземен електрически океан.

Стъбълфийлд разположил метални пръти в избрани точки, с чиято помощ да прихване електрическите вълни. Той знаел, че въпросните вълни се появяват на определени места и затова не очаквал да ги открие навсякъде. Стъбълфийлд непрекъснато говори за „обработване на земята“, преди да се извлече енергията и, и изучавал естествените приливи и границите на електрическия океан в красивия селски район около дома си.

Някои изследователи смятали, че източникът на огромния земен резервоар на енергия е в изключително мощните слънчеви изригвания. Наистина, през деня в земята може да се измери доста високо количество статично електричество. Приемането на някои честоти къси вълни през деня е изключително затруднено. Независимо от предполагаемите изолационни качества на атмосферата, слънчевите изригвания успяват да я преодолеят и в крайна сметка да достигне до земята. Някои учени наричали тази проникнала в земята слънчева енергия „бавен слънчев разряд“.

„Слабият разряд“ представлява огромното количество етер, носещо се над цялата планета. За самата земя е характерно едно непрекъснато самовъзстановяващо се напрежение. Тесла не бил съгласен с идеята, че това енергийно поле е резултат от разпадането на радиоактивни елементи дълбоко в земната кора и успял да нанесе и използва земните вълни и за предаване на енергия през земята.

Мнозина други изследователи разглеждат този „електрически океан“ като огромен резервоар от неусвоена природна енергия, чието съдържание непрекъснато се възстановява по някакъв начин. Но откъде се взема тази енергия? Тесла бил на мнение, че земното статично електричество е резултат от слънчевата активност. Непрекъснато повишаващото се статично електричество представлявало проблем за физиците, които не можели да разберат какъв е източникът му.

Тесла смятал, че цялата Земя е пропита с изключително фини корпускули от Слънцето, които се проявяват като електрически заряд. Смятал, че източник на лъчите е именно Слънцето, тъй като то изхвърля материя „с изключително високо напрежение“. Ако това е вярно, разсъждавал Тесла, в такъв случай слънчевата светлина съдържа някаква част от електро активния компонент и това прави извличането на електричество от слънчевата светлина напълно възможно.

Никола Тесла излязъл с тези твърдения през 1894 г., но реакцията била единствено подигравки от страна на ортодоксалните учени, които вече настръхвали от омраза само като чуели името му. Когато Тесла заявил, че „лъчи от космоса бомбардират Земята“, той бил напълно отхвърлен от академичните кръгове, които обявили твърденията му за „суеверия“. Това не им попречило по-късно да присвоят хипотезите му (Хес, 1912; Миликън, 1932).

Тесла смятал, че количеството на отделяната от Слънцето електрическа енергия е много по-голямо от количеството светлина и бил на мнение, че тя трябва да се разглежда като първостепенен естествен източник на електричество за промишлени нужди. Твърденията му се основавали на експериментално потвърдени факти — когато измервал постоянно растящото напрежение във вакуумни лампи, му хрумнало, че земното електричество е резултат от слънчевата активност.

Освен това Тесла успял да демонстрира извличане на електричество от слънчевата енергия. Той заземил кондензатор от слюда, монтиран върху много добре полирана цинкова плоча. Плочата трябвало да се постави във вакуумен контейнер от стъкло, като по този начин цинкът не бил подложен на корозиране. Лампата се издигала и се оставяла на въздействието на слънчевите лъчи. Само след няколко минути се натрупвало огромно количество електричество, което се освобождавало чрез мощна бяла дъга. Тесла патентовал устройството си.

Първоначално Самюел Морз възнамерявал телеграфните линии между градовете да минават под земята. След като прокарал (на много висока цена и с огромно количество вложен труд) проводник с дължина 30 км той открил, че линията е абсолютно неработоспособна. Приемниците приемали толкова много шум, че разпознаването на какъвто и да било сигнал се оказало невъзможно. Системата се оказала парализирана от количеството абсорбирана от земята енергия. Този първи горчив опит със статичното електричество бил толкова обезкуражаващ, че едва не го накарал да се откаже от цялото начинание. По-късно неикономичното прокарване на кабелите по въздуха станало обичайна практика за телеграфните системи.

Първопроходците в телеграфията били свидетели на постоянно увеличаване на статичното електричество през нощните часове. То продължавало, въпреки че по цялата линия нямало никакви ветрове или гръмотевични бури. Често изследователите наричат този вид енергия „свободна“, имайки предвид, че източникът й е извънземен и естествен. Подобен източник би могъл да си остане напълно безплатен. Общините биха могли да приватизират компаниите и да си поделят разходите за построяване на станции, захранвани от земята. Така всичко би било далеч по-демократично.

Ако като земята поглъща всепроникващото слънчево лъчение, то в такъв случай тази енергия може да се добива безкрайно. Някои разглеждат натрупването на статично електричество като естествен „процес на излъчване“ на самата земя. То е като че ли инертен страничен продукт на загадъчната, само увеличаваща се и подобна на жив организъм земна енергия. Слънчевите ефекти отразяват състоянията на земята, която ги поглъща и създава епифеномена на статичното електричество. Според средновековните философи, Врил е основата на битието и всички прояви на материята се манифестират от него.