Джери Василатос
Изгубените открития (133)

Огънят е всичко

Първоначалното омайване от свойствата на отъня известно време не позволявало на човечеството да проумее отрицателните му аспекти. Отначало той изглеждал като чудотворен дар. Благословия, пратеник на доброто, дар от слънцето. Огънят бил магия. Той бил силата, която властвала в небето. И сега тя била тяхна!

Огънят омагьосвал и запленявал. Нищо друго не можело да се види, с изключение на пламъците и на силата, която давали те. Започнало разделяне на обществото. Имало такива, които се ползвали с привилегията да седят по-близо до огъня. Други го хранели и се грижели за крехкото му и смъртоносно тяло. Трети пък били прогонвани от него.

Всички приветствали пламъка. Децата събирали най-добрите клони от гората, за да ги принесат в жертва на огъня. Младите водачи го притежавали. Специални служители се грижели за него. Старите гледали и се учели, докато водните зелени дарове на извори и фиданки бивали отхвърляни. Отхвърлянето на зеленината от червения огън било символ, който човечеството попило дълбоко в себе си по време на първите си опити с новата придобивка. Трябвало да му се предлагат единствено сухи и мъртви клони. Мъртви клони за прозрачните и впечатляващи червени пламъци.

С правенето на големи огньове дошли и новите открития. Растенията се гърчели в гърнетата за готвене и пускали зелената си кръв. Горите започнали да хранят хората и да лекуват болните. Тайните на растенията били изтръгвани с мъчения чрез огън. Камъните, използвани за оформяне на огнището, изпускали течности под въздействието на магическите пламъци. На сутринта били открити плоски блестящи парчета, откъснали се от камъните. След време те били оформени и овладявани. Тънките остриета били остри като бръснач. Огънят бил непобедим! Огненото съзнание дало на човечеството фалшивото чувство за превъзходство. Със своя нов съюзник хората започнали да се възприемат като господари на природата.

Факли — децата на огъня — били отнасяни в дълбоките пещери. Уплашените някога владетели сега храбро влизали в пастта на планината, носейки пред себе си огъня в пещерите, където някога господари били мечките. Там кръвта на растенията се проливала върху ръцете и краката, за да маркира безбройните тайни местенца, които жадува да открие всеки археолог. Дълбоко в пещерите се появили песните и митове. Пред трептящите червени пламъци, които карали сенките на „разказвачите“ да танцуват по стените, децата научавали историята на света.

Промяната настъпила. Младите водачи били доволни. Някои си спомняли изпълнените със страх времена преди огъня. Разказвали, че светът бил огромно тъмно място, обитавано от ужасяващи създания. Преди идването на огъня в тъмното се спотайвали чудовища. Никой вече не си спомнял песента за водата. Малко от старите знаели тайната, която можела да възстанови света, да върне водните песни на буйния зелен и цъфтящ живот. Но младите племенни водачи щели да ги убият, ако кажат, че водата може да унищожи огъня. Знаели го, но пазели тайната. Огънят бил „непобедим“.