Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Science, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Мечти от Студената война

Термоядреният синтез ОФОРМИ мечтите на обществото и учените. Той бе ЦЕЛТА на Студената война. Шевролети, рокендрол, космически пътешествия и СИНТЕЗ! Тези вълнуващи прищевки бяха в центъра на общественото съзнание. Търсенето на „синтеза“ започнало няколко години преди края на Втората световна война. То занимавало умовете на теоретиците, изследователите и разработчиците на всяка държава. Макар че постиженията от миналото в областта на енергетиката били забравени, постигането на ядрен синтез означавало безкраен източник на енергия. Синтезът, единственият център на обществените дискусии за енергията на бъдещето, бил спрян една нощ от мъничък нашественик от космоса.

Внезапно с изстрелването на съветския „Спутник“ на сцената излязла космическата надпревара. Всички ресурси на Америка били пренасочени с един замах. Космосът, тази политически необходима нова арена, се превърнал в най-важната област на технологичните разработки. Космическата индустрия — новият състезател в арената, където науката се среща с политиката — се финансирала изключително от военните. Те ръководели космическата надпревара и нещата не са се променили в наши дни. Моменталното изместване на интереса от синтеза към космоса нямало да трае дълго. Докато космическата надпревара имала своите публични политически обертонове, надпреварата за термоядрения синтез е с далеч по-дългосрочни и всеобхватни последици. Много след като сателитите се превърнали в капсули, а капсулите — в спускаеми лунни модули, синтезът си оставал единственият център на технологичните търсения.

И двете области били продължения на прекрасна мечта, получила обществен израз от мистериозния източник на всички мечти. Макар че всеки младеж има надеждите да стане космически кадет, повече от очевидно е, че „процесът на подбор“ е изцяло военен. За да станеш астронавт, трябва да си част от военната машина. Космосът принадлежи на военните — на отделни хора, а не на цялото общество. Докато американската космическа програма печелела победите си срещу съветската космическа технология, повечето американци продължавали да живеят с други мечти за бъдещето. Прогресивното движение на космическите начинания от обществените надежди към военните придобивки било съпроводено с обратното движение на общественото внимание от космоса към земята. Разочарованието поради липса на свои представители завинаги променили мечтите на обществото.

Загубата на общественото внимание започнала да тормози космическата индустрия. Така се стигна до появата на по-достъпния за обществото проект за „космическа совалка“, който сякаш щял да предложи шанс (макар и минимален) „всеки обикновен гражданин“ да се превърне в „космически кадет“. Но надпреварата за термоядрения синтез сграбчила обществото с една по-сигурна и земна надежда, която била напълно достъпна и ценна. Обикновените граждани разчитат повече на проект, обещаващ нови и чисти енергийни източници и всички допълнителни облаги, следващи подобна реална технологична революция.

Хората знаели, че получената от синтеза енергия коренно ще промени света. И това наистина е така. Те чакали появата й подобно на прекрасен изгрев на кристално чистия хоризонт. Синтезът бил бъдещето. Според дадените от учените уверения и обещания нищо не можело да спре предстоящото разработване на система за ядрен синтез. Изследванията в областта на термоядрените реакции били противовесът, намерил финансовата и обществена подкрепа по онова време.

Синтезът е ядрената алтернатива на урановата технология. Уранови атоми. Това била разочароваща фраза, свързана с ужасяващи асоциации. Разочароваща, защото самото й споменаване някога изпълвала умовете със силата на въображението. Мечтата за атомната енергия била прекрасна. Фантастична. Уран, обикновен земен метал. Мощ, която щяла да ни отведе при звездите.

Търсенето на атомната енергия започнало много преди Втората световна война и мечтата набирала сила в научните публикации и малките лаборатории по цял свят. Имало дори независими изследователи, които експериментирали с уранова руда и успявали да получат странна енергия от нея. Някои взимали урановата руда направо от земята, поставяли я в камери с газ под ниско налягане и прилагали високоволтов ток. Това предизвиквало освобождаването на огромни количества енергия, която далеч надхвърляла приложената.

В онези дни смисълът на думата „атомен“ бил съвсем различен. И багрите на мечтата създавали атмосферата на фразите. Във фразата „атомна енергия“ се долавяло някакво „златно“ чувство. За първи път терминът „атомна енергия“ бил въведен от белгиеца д-р Гюстав льо Бон, който изпреварил всички познати имена, имащи нещо общо с конвенционалната атомна физика. Д-р Льо Бон създал малки атомни реактори, използващи фото ядрени процеси.

Според представите му атомната енергия била сила, която можела да се използва по всякакъв начин, без това да има смъртоносни последици. В простите си устройства той получавал огромни количества фото ядрени продукти без вредни странични ефекти и без отпадъци. За целта не му трябвал уран или други тежки метали. Не разцепвал ядра. Фолклорът около атомната енергия започнал именно с неговите трудове. Чак по-късните изследвания на Кюри извратили идеята в занимания с тежки метали и разцепване на атоми.

Думите „уран“ и „радий“ се използвали във всеки научнофантастичен сериал от 30-те. Работещата изцяло в морето на архетиповете и мечтите фантастика дотолкова превъзнасяла атомната енергия, че никой не вярвал във възможността да се използва като оръжие. Героите употребявали елементите по всевъзможни вълшебни начини в полза на човечеството. Огромното мнозинство читатели изобщо не можели да приемат, че тези метали биха могли да се използват за изработването на бомба. Атомната енергия носела златния ореол на чудото. Надеждата за бъдещето била „атомна“. Тя била средството за непознаващите граници постижения на човечеството. Предстоял нов Златен век, в който основна роля щяла да играе енергията.

Мощта на атома щяла да помогне на човечеството да подчини цялата планета. Благодарение на безкрайната енергия от урана и радия щели да се произвеждат безкрайни количества храна и вода. Пътуването до всяка точка на земята нямало да представлява никакъв проблем. Човекът щял спокойно да достига до всякакви дълбочини в океана и в земните недра. Новите сплави, лекарства и приложения на енергията щели да променят света на бъдещето. Златно бъдеще. След като постигнело всички тези чудеса, човечеството щяло да продължи в космическия океан и да сложи началото на Нова епоха на великите открития.

Предсказана и описана в късия шедьовър на Хърбърт Уелс „Нещата, които предстоят“, тази реалност наистина започвала да се проявява сред някои изобретатели. Панет, Хубърт, Винкелман, Макилрат и Бърк са сред хората, успели действително да получат значителна електрическа енергия от малки количества радий и от уранова руда. Системите им били безопасни. В тях се използвал процесът на естествено разпадане на метала и отделената енергия на частици и полета се превръщала в електричество. В не един случай полученото електричество имало странни и необичайни свойства. Някои предполагали, че причината за ярката студена светлина, получена от тези устройства, се крие в някакви нови заредени частици.

Прогресът при тези първи атомни „генератори“ бил свидетелство за процеса на осъществяване на мечтата. Новият свят започвал да се приближава все повече. Но едновременният прогрес в едно друго течение на науката довело до нестабилност в технологията. В опитите си да ускорят радиоактивното разпадане, физиците открили ядрените реакции. Учените обявили разцепването на атомното ядро за „истинска атомна енергия“, макар че повечето разпознали фундаменталната опасност, криеща се зад тези изследвания. Естественото радиоактивно разпадане осигурява достатъчно енергия, за да осигури потребностите за цели хилядолетия — заявили независимите изследователи. Атомните генератори изисквали прости начини за извличане на наличната енергия. Нямало нужда от друга техника.

Някои писатели предвидили времето, в което ядрените системи щели да се прилагат във всичко и посочили опасностите от насилственото отнемане на тези енергии от природата. Някои дори предсказали криза в световен мащаб, ако тази мощ бъде оставена без контрол. В литературата се появили нови думи. „ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ“. „МАСОВО УНИЩОЖЕНИЕ“. Фразите започнали да проникват в психиката на хората наред с ужасяващите изводи. В иначе спокойния океан на мечтите се разразили бури.

Извличането на годна за използване енергия от естествената радиоактивност е правилният начин за използването на тази енергия. Онези системи никога не изисквали обогатяване на материала, както може да се види от първите патенти на атомни батерии. В достатъчно големите устройства получаваната енергия можела да бъде огромна и постоянна, а генераторите — да продължат да работят векове. Някои от атомните батерии представлявали вакуумни лампи. В тях се използвали радиочестоти, с които се „напомпвали“ естествените радиоактивни горива. Получената енергия далеч превишавала получаваните от съвременните атомни батерии количества. Тези системи си остават, по един странен и подозрителен начин, напълно забравени.

Макар че тези изобретения били патентовани и демонстрирани пред публика, разцепването на атома набирало популярност сред военните. Новото „обещание“ било за БОМБАТА, която щяла да спечели всички сегашни войни и да предотврати бъдещите. Имало обаче обществена реакция, която сварила учените неподготвени. Налице била твърда съпротива срещу разработването на унищожителни атомни технологии. Никой не вярвал, че атомната енергия може да се използва първо като оръжие, а едва след това за мирни цели. В умовете на информираното общество „истинската атомна мощ“ не намирала отзвук. Истинската атомна мощ била дар, благодеяние, обещание и потенциал за едно спокойно бъдеще. Погледната в светлината на онези забравени патенти за атомни батерии, тази мечта лесно може да се разбере. Документите съществуват все още като доказателство, че океанът на мечтите разкрива истините, когато се търсят и откриват от всеотдайните.

Въпреки това другият лагер бил далеч по-силен от безбройните независими изобретатели на атомни генератори. Твърдо решени да докажат, че природата може да бъде принудена да даде атомната си енергия, физиците започнали да извършват смъртоносните си експерименти под покривалото на военната тайна. Финансирана от невероятно богати инвеститори, които виждали бъдещата атомна индустрия в ръцете на „квалифициран научен персонал“, работата по разцепването на атома напредвала.

Дори терминът „атомен“ започнал да става мръсен. От златна надежда думата започнала да се свързва с мъчителна смърт. Използвана във война, думата била омърсена. Вина и шок. ХИРОШИМА. НАГАСАКИ. Масово убийство. Мислите се излъчвали като смъртоносни лъчи. Вина и шок. Навсякъде и всеки път, когато се правели опити, следвали страхът и чувството за обреченост. АТОМНИ ГЪБИ. Чувството било вледеняващо. Страхът бил истински. Самата мисъл за атомна авария карала хората да се обливат в студена пот. Потта на параноята и Студената война. Интересно как мисълта за атомната пещ предизвиква студена пот. Били направени опити да се отвлече вниманието — енергията била наречена „ЯДРЕНА“, но това нямало кой знае какво значение.

Думата АТОМЕН била омърсена. МРЪСНИ бомби. Радиоактивни. РАДИОАКТИВНА ПРАХ. Атомен или ядрен — терминът просто нямал значение. МЕГАТОН. Кошмарите на децата показвали изпълващото света чувство. СТРОНЦИЙ–90. Залягай и се крий! Отправяли се молитви за недопускането на ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА. Свят, загиващ в атомна пещ. АРМАГЕДОН. Децата се замислили дълбоко. Ако атомната енергия е върховото постижение на високите технологии, то светът е обречен. Мечтата на обществото била отложена, потисната и унищожена за пореден път от могъщите обществени хищници. Мечтите на малцинството управлявали мечтите на мнозинството. Още надежди били отложени.

Пронизващите думи на Студената атомна война станали безпомощни, когато в крайна сметка породили едно странно обществено движение далеч от проклятието на високите технологии. Сякаш бомбата вече свършила смъртоносното си дело в сърцата, радиоактивната прах покрила телата на растящите деца и създала мутанти. Бягащи. Бягащи мечтатели. Бягащи от атомната светлина, от ужасния Молох, заплашващ да изяде техните деца, родители и светове. Бягащи навътре и отхвърлящи всичко външно. Отхвърлящи и променящи. Движението навътре сред младите не се ограничило до високите технологии. То се стремяло към отхвърлянето на технологиите въобще. С този странен психичен скок американската младеж се гмурнала в зелената земя, за да се появи като някогашните индианци. ПЕЙОТА. МЪНИСТА. ДЪЛГА КОСА. ГРАФИТИ. ДЕН НА ЗЕМЯТА. Нови пронизващи думи.

След войната уранът останал чиста дума само за онези, които търсели в пустините с гайгерови броячи. Уранът сега бил средство за правене на пари, а не преследваща нова технология наука или мечта. Синтезът обаче бил нещо ново. Синтезът щял да бъде усъвършенстване на започнатата от Кюри ядрена наука. Макар и ядрен, процесът бил ЧИСТ. Той бил БЪДЕЩЕТО, гладката и лъскава повърхност на син метал. Аеродинамичен, със стъклени сфери, цилиндри и циферблати. Разцепването на ядрото разделило света, мечтата и надеждата. Синтезът щял да излекува раните и да ги съедини отново.

И така мечтата отново възкръснала. Усмихнати оператори в бели дрехи, вървящи през облицовани с черен мрамор зали с блестящи прозорци. Колони и позлатени капители. Прекрасни помещения и термоядрени реактори сред зеленина. Отново чист въздух. Отново съвършена мечта. Водород, излизащ с тихо съскане от големи цилиндри от синя стомана и попадащ в огромния стъклен купол в средата. Реакторът мечта на научната фантастика. Опияняващо видение.

Мощта на бъдещата цивилизация. Именно така бихме осъществили собственото си бъдеще. Бихме могли да станем високоразвитите пришълци от друг свят — популярната тема в научната фантастика. Можем отново да се превърнем във ведрите жители на Утопия. Приели дълбоко в сърцата си — там, където се отглеждат мечтите, където чувствата оформят душата на търсенето — ние очаквахме синтеза и обещанията, които сякаш нямаше да спрат никога.

Синтезът би революционизирал всеки аспект на технологията. Нови метали. Сплави, по-издръжливи от стоманата, по-леки от магнезия и по-твърди от диаманта. Нови начини за пътуване. Сила да направим космоса малък и достъпен. Да можем да тръгнем от всяка една станция на Земята и да продължим в орбита. Нова медицина. Операции със светлина, анестетични лъчи, лечебни лъчи. Нови комуникации. Нова архитектура. Нова инфраструктура. Електрически автомобили, бръмчащи по идеално гладки магистрали над водни канали в Средния запад, изкопани с помощта на новата енергия.

Нови индустрии. И всичко това — ново и „слято“. Подобно на стъкло — стопено, огладено, оформено и отново превърнато в едно цяло. Ядрено изкуство. Синтезът, новият странен огън, ще промени света ни. Днес дори не си спомняме за Льо Бон, Мъри и останалите. Тяхната мечта е забравена, образите от нея са се разпилели подобно на скъсана огърлица. Стъклените й мъниста падат в чаша евтино вино. Парчетата от мечтата с неохота цопват в нови съдове.

Няма особено значение какви точно ще бъдат материалните форми. Важното е, че целта е постигната. Лекувайки раните и ужаса от отминалата световна война, повечето хора просто искали мирен и щастлив живот тук и сега. Всички те били представители на работническата класа. Най-силно засегнатите от управляващите и от онези, които са им поставили ограничения. Знаещи за правителствените машинации, уморени и жертвали синовете и бъдещето си във войни, защитаващи инвестициите в чужбина, повечето хора от второто поколение работническа класа вече достигнали предела на патриотичната си толерантност.

Синтезът щял да стане достъпен и очакван начин на живот за американците. Това било обещанието, което ни накарало да дадем съгласието си. Мечта за граждани, подтикнала мнозина да се обърнат към професии в близки области. Разработките върху термоядрения синтез не са нови. Методите за постигане на „термоядрената мечта“ варирали по форма и принципи през последните четиридесет и пет години. Тази мечта обаче била несъвършена. Тя забравила за първите открития, които я превърнали в огромно занимание.

Всеки от проектите от времето на Студената война имал прекрасно звучащи имена. Всяко било достойно за вдъхновилата ги несъвършена мечта. „Сцила“, проект „Зета“, проект „Астрон“, „Стелерейтър“, „DCX“, „Алис“. Имената запазили магията си няколко години. Всяка по-голяма корпорация издигала свой проект. Всички свързани с него лаборатории били огромни и дълбоко засекретени. Обикновено проектите се финансирали от държавата и били под строгото наблюдение на правителствени агенции, особено когато успехът изглеждал неминуем — регулаторите намерили нещо ново за регулиране. Надпреварата била в разгара си. Достигналите първи целта щели да отнесат техническата награда, възхищението на поколенията и да се превърнат в чудото на епохата.

Обществото трябвало да бъде обучено относно предстоящата нова технология. „Дженеръл Електрик“ дори демонстрирали прост термоядрен реактор в павилиона си по време на Нюйоркското изложение през 1964 г. Публично представяне на ядрения синтез! Посетителите се тълпели на опашки пред павилиона, омагьосани от мълниите и светлините от другата страна на вратата, с надеждата да зърнат бъдещето. Подаван от кондензатор с размерите на камион, огромното количество електрическа енергия се изпразвала в мощна мълния между два волфрамови електрода.

Посетителите били шокирани. Деутерият на пътя на светкавицата изпълвал футуристичен купол от дебел плексиглас. Внезапните ослепителни червено-бели разряди произвеждали такова количество неутрони, че неоновите показатели на приборите скачали до хиляди. Всеки излязъл от павилиона посетител поглеждал към прекрасното залязващо слънце и се изпълвал с мечти за светло бъдеще.