Джери Василатос
Изгубените открития (25)

Шок

Така стигаме до един от главните епизоди в живота на Меучи, когато прави най-забележителното си откритие. В края на живота си изобретателят разказал следната история, случила се през 1849 г., когато бил на четиридесет и една годишна възраст. Един господин страдал от непоносима мигрена и тъй като лечебните свойства на електромедицинските методи на сеньор Меучи били известни на мнозина, потърсил помощта му.

Меучи настанил омаломощения нещастник на стол в съседната стая. Състоянието на пациента пораждало искрено съчувствие. Антонио вече изпитал страданието от болката на любимата си съпруга. Очите й, подобно на очите на мъжа пред него, умолявали за лек, който все още оставал тайнствен и недостижим. Изпълнен със загриженост, Антонио е опитал да облекчи страданието на пациента си.

Той поставил малък меден електрод в устата на мъжа и го помолил да хване другия (медна пръчка) в ръката си. Апаратурата за генериране на импулси се намирала в съседната стая. Меучи отишъл при нея и си поставил идентични електроди, за да открие възможно най-слабия импулс. Казал на пациента си да се отпусне и да очаква как болката моментално ще изчезне, като в същото време настройвал индукционната намотка.

Характерно за силната мигрена е, че предизвиква също толкова силна реакция спрямо най-малкия дразнител. Пациентът бил много чувствителен към болка и усетил импулсите (макар и съвсем слаби и стимулиращи). В очакване на някакъв ужасен шок, пациентът изкрещял още при първото гъделичкане.

Меучи моментално забравил състраданието, което изпитвал към нещастника в съседното помещение. Вниманието му неочаквано се отклонило към нещо необичайно и поразително, проявило се за първи път — той буквално „почувствал“ вика на пациента в собствената си уста! След като преодолял стъписването си, Меучи се втурнал в съседната стая да разбере каква е причината за писъците. Зарадван, че нещастникът все още не е избягал, той сменил електрода в устата му и се върнал при апаратурата, за да направи същите настройки, но този път при затворена врата. Помолил господина да говори по-високо, а самият той отново поставил електрода в устата си.

За своя най-голяма изненада, Меучи отново чул далечния глас „в собствената си уста“. Произношението било ясно, отчетливо и напълно различно от приглушените звуци, идващи през затворената врата. Това било истинско откритие! Антонио Меучи се натъкнал на онова, което по-късно щяло да стане известно като „електро фоничен“ ефект.

Феноменът, познат по-късно като физиофония, представлява нервна реакция на токове от специфично естество. Нервната система в тялото използва импулси с безкрайно малка мощност и Меучи съвсем случайно използвал подобни токове. Те съдържали сигнали, които можели да се чуят — тоест звуци. Странният метод на „чуване чрез тялото“ изобщо не използвал ушите и резонирал в деликатните тъкани на мястото на контакт с електрода. В случая — с тъканите в устата.

Двамата си благодарили взаимно и пациентът си тръгнал. Лечението успяло да се справи с мигрената. Наградата на Меучи не била парична. Това било откритието по една щастлива случайност — предаването на човешки глас по проводник. С тези няколко малки експеримента Меучи положил основите на бъдещата история на телефонията.