Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (98)

94.

Аз и Валенте не дочакахме разрешение за влизане. Тръгнахме веднага след ударната група. По протокол от нас се очакваше да изчакаме сигнал за влизане, но никой от двама ни не разполагаше с такова търпение.

Озовахме се в откритото пространство на таванския апартамент, който изглеждаше безупречно изчистен до степен на стерилност. Бергман сякаш не притежаваше никакви вещи. В центъра на стаята имаше комплект от бели модулни мебели върху огромен сив килим, като остров, и едно високо гумено дърво, което се извисяваше чак до откритите греди на тавана. Кухнята от неръждаема стомана в единия край изглеждаше така, сякаш не бе използвана никога.

От Бергман нямаше и следа. Екипът бързо се разпръсна навсякъде, прескачайки се един друг, а после се втурна по дългия коридор към задната част на сградата.

— Полиция! Джошуа Бергман? — извиках. — Остани на място! Не мърдай!

В дъното на коридора зееше отворена врата, а вътре струеше светлина от няколко френски прозореца с метални рамки. Веднага щом първият полицай нахълта, чух как Бергман започна да крещи:

— Стой далеч от мен! Назад!

— Сър, оставете оръжието! — извика един от полицаите. — Вдигнете ръцете си така, че да ги виждам, и легнете на пода!

— Върви по дяволите!

Когато влязох в стаята, Бергман седеше с кръстосани крака върху огромно легло на платформа. Беше облегнал гръб на боядисаната бетонна стена, в едната си ръка стискаше бял айфон, а в другата — малък пистолет „Смит и Уесън“. Оръжието спокойно би могло да е същият 32-ри калибър, с който бе убил всички онези момчета, както и Шийла Бишъп.

— Бергман, остави оръжието! — казах му. — Не искаш да правиш това.

— О, така ли? Не искам? — Звучеше видимо раздразнен, но и сравнително съсредоточен. Погледна ме право в очите, когато го каза.

— Просто се опитай да се успокоиш — продължих аз. — Нека правим нещата едно по едно.

Отпуснах надолу собственото си оръжие и направих крачка към него, но спрях веднага щом той притисна пистолета под брадичката си.

— Мислиш си, че се шегувам? — попита.

— Джош… недей — казах. — Моля те.

— Твърде късно. — Той вдигна телефона към ухото си и каза една-единствена дума на онзи отсреща, който и да бе той. — Сбогом.

После натисна спусъка и си пръсна черепа.

Каквото и да бе причинил Бергман на други хора, да си отиде по този начин, бе ужасна гледка. Акт на пълно, безразсъдно отчаяние. Може би дори лудост.

Без да споменаваме ужасяващата кървава каша, която остави след себе си.

Всички се раздвижиха като по команда. Нямаше шанс за оцеляване, но смъртта на Бергман трябваше да бъде потвърдена. Старши полицаят отиде до тялото и провери китката за пулс, а Валенте докладва по радиостанцията.

— Един изстрел, субектът е в безсъзнание. Саморъчно нанесена огнестрелна рана — каза. Когато старши полицаят поклати глава, Валенте добави: Няма признаци на живот.

Пистолетът на Бергман лежеше върху завивката, а телефонът бе паднал на пода. Това веднага грабна вниманието ми. Бях почти сигурен с кого бе говорил, но трябваше да се уверя, ако можех.

Взех телефона и отново набрах последния номер. След първото позвъняване ме препрати на гласова поща.

— Ало — чу се познат глас. — Свързахте се с доктор Илайджа Крийм. В момента не мога да приема обаждането. Моля, оставете съобщение. Благодаря, желая ви приятен ден.