Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (52)

48.

До два следобед на другия ден бях приел първия свободен час за среща в Главната прокуратура. Там нещата невинаги се задвижват достатъчно бързо и ако те можеха да направят нещо за мен по въпроса с Джудиче, исках да съм наясно с това възможно най-рано.

В два без петнайсет излязох от кабинета си и извървях пеша краткото разстояние по Четвърта от управлението до „Джудишъри Сентър Билдинг“. Имах среща с един от техните помощник-прокурори, Лари Ким, в кабинета му на третия етаж.

С Ким се познавахме по-скоро по име, а не толкова от съвместна работа. Носеше му се слава на убедителен прокурор, с добри познания по прецедентно право и готовност да брани каузи, в които вярваше. Вече бяхме говорили по телефона и той знаеше защо съм там.

— Честно казано, не съм убеден, че можеш да направиш нещо съществено каза ми той. Факт е, че гражданите имат пълното право да разследват държавни дела и да споделят онова, което научат от други хора.

— Ами навлизането в личното ми пространство? Или нарушаване на обществените интереси например? В един момент той ще се окаже заплаха за разследването. И не говоря само за вече извършени убийства. Имам предвид изчезнало бебе и повече от един убиец, който все още се разхожда на свобода.

Ким поклати глава.

— Първата поправка, човече. Свобода на словото и пресата. Костелив орех за чупене — съвсем справедливо. И става все по-костелив с времето.

— Той няма нищо общо с пресата — казах. — Просто някакъв човек с компютър, мобилен телефон и натрупан гняв.

— Точно това имам предвид. — Ким остави на бюрото огромната чаша кафе „Старбъкс“, което пиеше, и се наведе към мен, набрал скорост за разговора. — Мина времето, когато големите новини излизаха първо в централните вестници, а после се разпространяваха от тях към другите медии. Сега е нормално да видиш как човек със смартфон или блог изпреварва всички. Съдебната система е наясно с това. Миналата година в Орегон имаше един блог на тема национална безопасност. Същата работа — просто някакъв човек, който действа от лаптопа си и ползва съмнителни източници. Е, познай какво? Правото му на лично пространство бе защитено чак до щатския върховен съд. Ако в Орегон смятаха, че имат доказателства, щяха да обжалват във федералния съд, но те се отказаха. — Ким се облегна назад и взе кафето си. — Това е новата реалност.

— Това е един случай — казах.

— Не — отвърна той. — Един от няколко. Подозирам, че този Джудиче го знае и се възползва максимално от това. Честно казано, фактът, че те напада лично, не подкрепя твърденията ти. Ако не друго, просто мъти водата.

— Просто те моля да го обсъдиш с колегите си — казах му. Главна прокуратура разполагаше с експерти по прецедентно право. Вярвах на Ким, но може би там някъде имаше подобен случай, решен по различен начин. Ако успея да подам поне съдебен иск и нищо повече, това би могло да накара Джудиче да отстъпи.

Лари кимна няколко пъти и започна да разлиства папките по бюрото си. Не съвсем деликатен намек, че нямаше повече време за мен.

— Поне толкова бих могъл да направя — каза. — Но нямаме на какво да стъпим. Ако успееш да откриеш нещо по-конкретно за Джудиче — ако е нарушил някакви закони, — ще имаш по-голям шанс да раздвижиш нещата тук.

— Повярвай ми — казах. — Работя по въпроса.

Просто се надявах, че междувременно нямаше да се появят нови трупове.