Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (60)

56.

Нямам притеснения да хвана репортер за яката и да го изгоня, ако застрашава разследване на местопрестъпление. Всъщност досега не ми се е налагало да арестувам журналист. Но за всичко си има първи път.

— Ей! Джудиче! — казах аз и тръгнах право към него. — Не можеш да останеш тук.

Когато приближих, той слезе от тротоара и застана между две от паркираните коли.

— Детектив Крос, надрусан ли сте? — каза той, достатъчно високо, за да го чуят.

— Много смешно — отвърнах. Не се съмнявах, че това манипулативно представление се изнасяше в моя чест. Джудиче бе твърде хитър, за да не знае, че влизаше без разрешение в ограден периметър. Аз обаче бях твърдо решен да не допусна да бъда въвлечен в неговата помия.

— Имаш пет секунди да се върнеш от другата страна на бариерата — посочих аз към края на улицата, където се бе събрала тълпа. Някои от тях дори носеха протестни лозунги: „Запазете сигурността в Джорджтаун! Къде е полицията, по дяволите?“. Убеден бях, че Джудиче бе във възторг от тях.

Очите му се присвиха, зениците му ме пронизваха.

— Надрусан си, нали? — каза. — Не исках да пиша за това, докато не съм напълно сигурен, но…

— Роналд Джудиче, арестуван си за влизане без разрешение в обозначен полицейски периметър — казах му. Вече бях извадил белезниците. Обърни се и сложи ръце зад гърба си.

Той все още стоеше между колите и аз трябваше да отида до него, за да го размърдам. И точно тогава усетих остра, пронизваща болка в крака.

Погледнах надолу тъкмо навреме, за да видя как Джудиче издърпва ръката си обратно. Държеше нещо, но не успях да видя какво.

Следващата ми реакция бе съвсем спонтанна. Ударих го. Силно. Юмрукът ми се стовари в лицето му и от носа му изригна струя кръв, която потече по устата му. Може би трябваше да спра до там, но адреналинът ме държеше, а Джудиче продължаваше да стои на крака. След десния юмрук последва ляво кроше.

Този път успях да го поваля.

Приземи се по гръб, изглеждаше шокиран. Забих коляно в гръдния му кош и го притиснах към земята. Бедрото ми пулсираше от болка. Беше ме улучил точно в мускула.

— Какво беше това, по дяволите? — изкрещях. — С какво ме прободе?

Тъкмо посягах да пребъркам джобовете му, когато двама униформени полицаи започнаха да ме дърпат от него, а трети коленичи до Джудиче и го издърпа обратно на тротоара.

Валенте също бе там, видях и Хайзенга да тича към нас от колата си.

— Алекс? Какво става тук? — попита тя.

— Арестуван е! — отвърнах аз и посочих към Джудиче. — Пребъркайте джобовете му! Хванете го!

Джудиче лежеше кротко и ме наблюдаваше.

— Сержант, този ваш детектив очевидно е под въздействието на наркотици. Току-що ме нападна без причина.

Той избърса кръвта от устата си и вдигна високо ръка, специално за камерите в края на улицата.

— Алекс Крос ми причини това!

— Ела тук! — ревнах аз, но Хайзенга ми препречи пътя и ме издърпа назад. Валенте също ме улови за ръката.

— Успокой се, Алекс! — каза Хайзенга. — А сега ми кажи, че има дяволски добра причина за това.

— Той ме намушка! — казах.

— Какви ги говориш?

— Не знам… — казах. — Не знам какво беше… това.

Изпитвах затруднение да се концентрирам, чувствах се замаян, не можех да събера мислите си. Усещах тялото си изтръпнало. По крайниците ми плъзна топлина и нахлу в главата ми.

— Мисля, че ще…

Исках да кажа: „Мисля, че ще изгубя съзнание“, но така и не успях да довърша изречението.

Не беше просто пробождане, било то с нож или обикновена игла. Беше нещо друго. Последното, което помнех, преди да изгубя съзнание, бе мисълта, че току-що съм бил отровен.

Нима Джудиче ме бе убил? Умирах ли?