Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (66)

62.

Когато влязох в офиса на отдел „Тежки престъпления“, нямах големи очаквания — среща със старши полицай Хайзенга и изостанала от една година документация за подреждане. Вместо това ме чакаше изненадващо празнично посрещане.

— Ето го и него! — извика Валенте, когато се появих на вратата. Внезапно всички скочиха на крака, наизлизаха от кабинките и се втурнаха към мен. Всички ръкопляскаха, надаваха радостни възгласи и ме потупваха по гърба. И всички носеха жълти тениски, облечени върху дрехите.

На тениските им пишеше: „Освободете Алекс Крос“. За пръв път от дни насам се смеех на глас.

— Имаш ли нови татуировки? — попита Валенте, преметнал ръка през рамото ми. Джарет Краус ми подаде чаша кафе.

— Радвам се да те видя, Алекс. Добре дошъл отново.

— Но аз дори не съм си тръгвал — казах.

— На косъм беше — отвърна Валенте.

Истината е там, че бях дълбоко развълнуван от цялата тази работа. Докато лежах цяла нощ в онази килия, нямах никаква представа кой ме подкрепя в това и кой не. Сега изглеждаше кристално ясно. Отдел „Тежки престъпления“ има най-добрия екип, с който някога съм имал удоволствието да работя. Дадоха ми точно тази подкрепа, на която се надявах и която аз бих дал на всеки един от тях.

Тогава видях Хайзенга. Стоеше на вратата на кабинета си и ме наблюдаваше. Не се усмихваше, нито пък носеше жълта тениска. Но пък забелязах, че изглеждаше ужасно. Освен това носеше същите дрехи като предишния ден. Явно Марти изобщо не се бе прибирала у дома.

Когато влязох в кабинета й, първата й реакция бе да протегне ръка през бюрото.

— Без лоши чувства? — попита.

Стиснах ръката й с радост.

— Без лоши чувства — отвърнах. Поне ме бе затворила лично, вместо да прехвърли отговорността на някого.

— Сядай — покани ме тя. — Трябва да оправим някои технически подробности.

Даде ми два формуляра за освобождаване, които да подпиша, а после ми върна личните вещи, с изключение на пистолета ми. След това се спря на подробностите в ограничителната заповед на Джудиче. Нямах право да се приближавам до него на по-малко от сто и петдесет метра разстояние през целия период на временната ограничителна заповед. Ако заповедта станеше постоянна, щях да бъда информиран своевременно.

Това бе едно от най-странните изопачавания на правда и кривда, което бях срещал от доста време насам. Предвид всички обстоятелства, не трябваше ли аз да съм този, комуто е нужна защита от Джудиче?

— Гледа ли новините? — попита Марти. — Мисля, че снощи е дал поне десет „ексклузивни“ интервюта. В добавка към проклетия му блог.

— Съжалявам за всичко това — казах. — Известно време ще разполагате с един следовател по-малко.

— Не мисля, че ще съм по-зле от теб — каза тя. — Изписано е на лицето ти.

Така си беше. Може и да бях „свободен“, но все още се намирах в режим на изчакване. В полицейското чистилище.

— А сега ти предлагам да си вземеш почивка до края на деня и да отидеш да се видиш със семейството си — каза Хайзенга.

— Сигурна ли си? — попитах. Точно от това се нуждаех всъщност.

— Сигурна съм — отвърна Марти и най-после се усмихна. — Мисля, че подреждането на папки може да почака до утре.