Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (62)

58.

Събудих се в болницата, облян от флуоресцентна светлина. Вместо стени имаше синя завеса, спусната около стаичката — или по-скоро кутийката, в която бях напъхан.

Хайзенга все още бе там. После видях и Бри.

— Здрасти — каза тя и стисна ръката ми. — Как се чувстваш?

Все още се чувствах отпаднал, сякаш се носех върху облак над земята. Усмихнах се въпреки всичко. Всичко ми изглеждаше леко размазано.

— Откога си тук? — попитах.

— От два-три часа. Сега е шест.

— Какво стана?

— Откриха опиати в кръвта ти — каза ми Хайзенга. — Предимно оксикодон.

— Предимно?

— И малко морфин.

— Аха… — Отпуснах глава на възглавницата. — Стори ми се познато.

И друг път съм имал неприятности — давали са ми и морфин. Последният път бе преди няколко години, когато бях прострелян, докато разследвах случай във Вермонт.

Постепенно започнах да си припомням подробностите. Местопрестъплението в Джорджтаун. Частната охранителна компания. Джудиче…

Внезапно се надигнах в седнало положение и отметнах тънкото одеяло, с което бях завит.

— Къде е Джудиче? — попитах. — Арестуван ли е?

— Алекс! — каза Бри. — По-кротко. Успокой се.

— Къде е той? — повторих.

— Мисля, че все още е в управлението — каза Хайзенга. — Но не, не е арестуван.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Тъкмо щях да му слагам белезници, когато той ме прободе.

Марти пое дълбоко въздух и хвърли поглед към Бри, преди да отговори. Те двете знаеха нещо, за разлика от мен.

— Не открихме нищо у него, Алекс — каза тя. — Носеше само документ за самоличност, пари в брой и фотоапарат.

— Е, явно е изхвърлил спринцовката. Казвам ви, че…

— Алекс, всичко, което открихме, беше у теб — прекъсна ме Хайзенга и ми показа кафяво аптекарско шишенце. — Това беше в джоба ти, когато пристигнахме. И по него няма отпечатъци на Джудиче.

— Какво?

— Джудиче твърди, че си бил дрогиран… което е вярно, по един или друг начин. Освен това казва, че си го нападнал без причина. Ако те е убол с нещо, Алекс, никой не го е видял.

— Божичко!

Отново се отпуснах на възглавницата. Цялостната картина на изопачената реалност започна да прониква в съзнанието ми. Ала Хайзенга не бе приключила.

— Освен това Джудиче повдига срещу теб обвинение за физическо насилие. И иска ограничителна заповед. Казва, че го преследваш от момента, в който е започнал да пише за теб.

Погледнах Хайзенга в очите.

— Това е клопка, Марти. Господи… ти вярваш ли ми изобщо? Знаеш историята около този човек, нали?

Тя се отдръпна от леглото; усещах, че ненавиждаше всяка секунда от този разговор.

— Не искам да говоря твърде много, Алекс. Не и преди да знаем повече. Но ще те помоля да ми предадеш оръжието си, значката и картата за самоличност. — Тя пое дълбоко въздух. — Освен това, когато приключим тук, ще се наложи да те прибера.

— Какво? — намеси се Бри. — Не го ли чу? Бил е нападнат. Наистина ли подлагаш на съмнение думите му? Той е един от най-добрите полицаи във Вашингтон.

— Не аз подлагам на съмнение каквото и да било — отвърна Хайзенга. — Но управлението е заело отбранителна позиция. Напоследък целият град крещи за полицейски произвол, а е безспорен факт, че Алекс — независимо по какви причини — е упражнил физическо насилие над този човек.

— Не вярвам и дума на това — каза Бри. — Вие сте полудели!

Хайзенга за пръв път повиши глас.

— Бри, допусната си тук от професионална любезност, а аз съм твой командваш офицер. Достатъчно ясна ли бях? А сега смекчи тона си, дявол да го вземе, или ще те помоля да напуснеш.

— Моли ме колкото искаш — каза Бри. — Той се прибира вкъщи с мен.

— Мога да наредя да те отведат, ако се наложи — сряза я Хайзенга.

Не можех да повярвам на ушите си. Не можех да повярвам, че Джудиче се измъкваше сух от водата.

— Марти, какво имаш предвид с това „да те прибера“? — попитах.

Можеше да означава две неща — искаха да се върна в управлението или за да говорят с мен, или за да ме арестуват.

Хайзенга наведе глава и с това отговори на въпроса ми.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути — каза.

С други думи, тази вечер нямаше да се прибера у дома.