Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (46)

42.

Следващият ден бе един от най-лошите от цялата ми кариера в полицията.

Започна малко преди насрочения за шест сутринта брифинг в управлението. При три от случаите разследването кипеше с пълна сила, така че ръководството бе преместило сутрешните ни срещи в Командния център за съвместни операции на петия етаж. Всичко, свързано с тези убийства, вече се проследяваше в реално време чрез Центъра за съвместни операции, така че винаги можехме да разберем кой върху какво работи и дали някой е постигнал напредък. Брифингите даваха възможност да съпоставим полицейските действия от нощната смяна е текущите разследвания, за да потърсим нещо, което би могло да ни свърши работа.

Когато пристигнах, Том Д’Аурия ме чакаше в коридора на петия етаж, за да ми съобщи една много лоша новина, дошла преди броени минути. Джанет и Томи Райли, както и полицаят, назначен да охранява къщата им в Шелман Блъф, бяха убити по някое време през последните осем часа.

И тримата са били застреляни каза ми Д’Аурия. — Само че споменават два различни калибъра, така че някои неща са малко под въпрос. Сигналът е получен в Командния информационен център едва преди няколко минути.

Кимнах, но не чувах почти нищо. Гръдният ми кош се стегна като в менгеме и имах усещането, че няма да мога да си поема въздух, докато не чуя отговора на следващия си въпрос.

— А бебето? — попитах.

— Липсва — отвърна Том.

Една-единствена дума, която ме удари като юмрук в стомаха. Д’Аурия замълча, за да ми даде време да се съвзема. Знаеше, че бях емоционално ангажиран е този случай.

— Какво бих могъл да направя? — попитах.

— Не много — отвърна той. ФБР вече са се заели. Работят заедно е окръжната полиция в Макинтош и щатските патрулни полицаи. „Амбър Алърт“^[1] са на крак. Транспортните възли във всички съседни щати се наблюдават.

— Трябва да има нещо — казах.

— Можеш да се обадиш в оперативния отдел в Атланта, ако искаш, или в помощния отдел в Савана, ако успееш да откриеш някого. Те може да искат да разговарят с теб. Но на този етап не можем да правим нищо друго, освен да чакаме.

Залагаха на агресивния подход. Това беше добре. Ако — когато — установяха, че Ребека е била изведена през границата на някой щат, случаят автоматично минаваше на федерално ниво, а те вече имаха готовност.

На мен ми оставаше само да се надявам, че всичко това щеше да бъде достатъчно. Без да знаем кога точно е била отвлечена, трудно можехме да предвидим каквото и да било.

Междувременно покрай нас се точеха хора и влизаха в Центъра за съвместни операции. Видях доста полицаи с помътнели очи, които или приключваха нощната си смяна, или тепърва започваха дневната.

— Ще съобщя всичко това вътре — каза Д’Аурия. — Просто реших, че би искал да го узнаеш веднага.

— Оценявам го, Том.

— Ако имаш нужда да поговорим…

— Добре съм — казах. — Веднага влизам.

Всеки полицай, когото познавам, е преживявал емоционален срив. Това не е нещо срамно. Винаги окуражавам колегите си да говорят, когато имат нужда да излеят мъката си. За тази цел имаме програма за подпомагане на служители, но освен това имаме началници, колеги, психиатри, духовници, какво ли не. Просто трябва да избереш някого, това е съветът ми към всички.

Понякога следвам собствения си съвет, а понякога го пренебрегвам.

Тръгнах по коридора и се заключих в тоалетната за инвалиди до стълбите. Просто имах нужда от минутка, за да си поема въздух.

Аз нямах вина за това. Технически погледнато. Знаех го. Но знаех и друго — че имах идеалната възможност да го предотвратя. Можех да бъда по-настоятелен и да изпратя Ребека на безопасно място. Можех да работя в по-тясно сътрудничество с окръг Макинтош.

Но не го направих. Посетих семейството и изпълних дълга си, но на хартия. Сега още трима души бяха мъртви, а едно малко момиченце се намираше в неизвестност. Отново.

Завъртях крана на мивката и наплисках лицето си с вода, възможно най-студена. Когато вдигнах глава, вероятно видях отражението си твърде бързо, или нещо такова. Не успях да се сдържа — юмрукът ми се стовари върху огледалото и го натроши на парчета. Глупава реакция, нещо, за което бих се разкрещял, ако го бе направил някой друг. Не постигнах нищо, освен купчина стъкла и окървавени кокалчета.

А скапаният ми ден едва сега започваше.