Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (112)

108.

— Не го прави, Алекс!

Едва когато Бри ме последва на задната веранда, си спомних, че влязох през входната врата. Обикновено заобикалях и паркирах в гаража — но в днешния ден нямаше нищо обикновено.

Когато се обърнах, стоях точно срещу нея.

— Дай ми само трийсет секунди — каза тя. — Ще кажа на Сампсън да докладва случая. А после идвам с теб. Поне това направи за мен.

Хващаше се за сламки. Може би се надяваше, че в колата ще успее да ме разубеди.

— Да, добре — отвърнах. — Ще те чакам отпред.

— Хубаво. — Тя ме погледна още веднъж, преди да изтича обратно в къщата. — Идвам веднага.

Всъщност нямах никакво намерение да чакам Бри. Каквото и да се случеше с Джудиче, то щеше да е само между нас двамата. Нямаше смисъл да намесвам и нея. Или когото и да било другиго всъщност.

Минах по тясната пътека между нашия двор и съседския и излязох през тяхната врата на Пета улица, където бях паркирал. Не погледнах назад нито веднъж. Просто влязох в колата, стартирах двигателя и завъртях волана. Всъщност, ако не бях погледнал в огледалото за обратно виждане, изобщо нямаше да видя Джудиче. Стоеше точно по средата на улицата и вдигна ръка в моята посока точно когато го забелязах. Не видях самия пистолет, но веднага разпознах позата.

Свърнах рязко вляво и в същия момент задното стъкло се пръсна на ситни парченца. Когато отново вдигнах поглед, Джудиче тичаше. Идваше право към мен с насочен пистолет.

С разтуптяно сърце се претърколих на седалката, отворих пътническата врата и се свлякох на улицата. Извадих глока си и надникнах иззад вратата. Джудиче скъсяваше разстоянието помежду ни. Личеше, че е добре обучен. Не сипеше безразборно куршуми, а изчакваше за точен изстрел.

Аз също. По улицата пищяха хора и тичаха в различни посоки. От такова разстояние не можех да си позволя да стрелям напосоки. Ако не го улучех, можеше да пострада някой друг.

Джудиче нямаше подобен проблем. Веднага щом ме забеляза над пътническата врата, отново опита, този път с бърз двоен изстрел. Приклекнах ниско долу и чух как куршумите глухо удариха вратата.

Все още чувах как зад гърба ми тичаха хора. Ситуацията щеше да се влоши още повече, ако не направех нещо.

Осланяйки се основно на инстинкта си, започнах да се придвижвам към предната част на колата, без да се изправям. Може би — съвсем случайно — бих могъл да хвана Джудиче неподготвен, когато се приближеше достатъчно, за да стрелям на сигурно.

Заобиколих отпред и рискувах да хвърля още един поглед. Беше точно пред мен, на десетина метра разстояние, и продължаваше да тича. Край. Единият от двама ни беше пътник.

Изправих се рязко, стиснал с две ръце пистолета и готов за стрелба — но така и не стигнах дотам. В далечината отекна друг изстрел.

Джудиче се препъна и падна по очи на улицата с изпънати напред ръце. Дори не се опита да омекоти удара.

— Алекс!

Вдигнах поглед и видях Бри да тича надолу по стълбите от къщата ни. И нейният „Глок 19“ бе в ръцете й, все още насочен към мястото, където лежеше Джудиче.

— Добре ли си? — извика тя.

— Добре съм — отвърнах.

Беше го простреляла в тила, забелязах. Сигурно бе улучена и сънната артерия, съдейки по бликането на кръвта от раната. По паважа около него вече се събираше локва.

Сампсън също изхвърча от къщата и се затича след Бри.

— Линейките пътуват насам — каза той и рязко спря при вида на Джудиче.

Разкъсах ризата си, коленичих до него и я притиснах към раната на врата му, но беше невъзможно да спра кървенето. Не и с риза. Мисля, че и Джудиче го знаеше. Положи усилие да се обърне по гръб и ме погледна право в очите.

— Поздравления — изхърка той. — Не мислех, че те бива толкова…

— Аха, помисли си пак — каза Бри. И нейният глас трепереше.

— Чуй ме — казах. — Къде е Ребека Райли? Ти ли я взе, Джудиче? Ти ли беше? Ти ли си Ръсел?

Все още сглобявах липсващите парчета, но ако бях прав за това, значи не ми оставаше много време. Рон Джудиче издъхваше.

Той стисна ръката ми и се надигна няколко сантиметра от паважа. Опита се да преглътне каквото там запушваше гърлото му и челюстта му увисна.

— Кажи на момичетата ми… кажи им…

— Първо отговори на въпроса ми! — казах. С мъка потисках собствените си чувства, борех се с желанието да отстъпя назад и да го оставя да кърви до смърт.

Преди да успея да кажа каквото и да било друго, Джудиче се сгърчи в конвулсия. Избълва огромно количество кръв върху себе си, потръпна още веднъж, а после застина. Когато главата му падна обратно на тротоара, очите му бяха отворени — и все още вперени в мен. Или поне така изглеждаше.

В далечината се чу сирена, която приближаваше.

— Това е — каза Сампсън. — Мъртъв е.

— Да гние в ада — каза Бри.

Когато я погледнах, на лицето й бе изписано изражение, каквото не бях виждал никога досега. Тя е най-грижовният човек, когото познавам. Сякаш всичко, което аз изпитвах, се бе прехвърлило върху нея.

Бри отново се разплака. Сигурно си мислеше за клетата ни Ава. Каквото и друго да бе извършил Джудиче, той бе използвал това дете като пионка само за да си отмъсти на мен.

На този етап можехме да кажем поне едно — че Рон Джудиче никога повече нямаше да отнеме човешки живот. Предполагам, че ако ставаше дума за който и да било друг случай, това щеше да ме накара да се почувствам добре.

Но не и този път. Ребека Райли все още бе някъде там. А Ава беше мъртва. Нищо не бе в състояние да ни накара да се почувстваме добре от развръзката на този случай. Със сигурност не веднага. Трябваше да стигнем до този момент сами, когато му дойдеше времето.

И все пак знаех някак си, че щяхме да успеем.