Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (11)

7.

Докато се точехме един по един през входа на гимнастическия салон, човек би помислил, че в „Мериън Андерсън“ тече карнавал. Навсякъде летяха балони, а преподавателите и персоналът, облечени в ярки жълто-зелени тениски, посрещаха всички с широка усмивка.

Скамейките бяха изнесени, а столовете бяха наредени във физкултурния салон.

Присъстващите надхвърляха хиляда души — децата, подали молби, братята и сестрите им, родителите и училищният персонал — и гимнастическият салон жужеше от тревожно напрежение.

Нана бе стиснала устни от момента на влизането ни. Опитваше се да изглежда весела заради момичетата, но тя все пак бе работила като учител в продължение на четиресет и една години. Имаше си собствено категорично мнение относно този конкретен ритуал.

— Мм-мм-мм — каза тя и се огледа. — Знаеш ли защо сме тук днес? Защото ние, възрастните, отказваме да си мръднем пръста и да предложим нещо повече от случаен шанс за добро образование в този град, ето защо.

Смятам, че безизходицата в образователната реформа във Вашингтон вбесява Нана повече от всичко друго на този свят. Нямаше как да се отрече фактът, че три четвърти от хората в тази зала днес щяха да си тръгнат разочаровани. Някои от тях — особено по-бедните семейства — щяха да бъдат съсипани. Единствената друга безплатна опция за гимназия в района бе една от така наречените „фабрики за изключване“, където се дипломират по-малко от шейсет процента от приетите първокурсници.

Намерихме няколко свободни стола и се настанихме. Джени остана права и започна да се оглежда за приятелите си, но Ава просто седеше притихнала на стола си.

Най-после, малко след девет, директорът на училището излезе на подиума, за да поздрави присъстващите. После веднага преминаха към тегленето на късметлиите; започнаха да теглят карти от въртяща се кутия и да обявяват имената едно по едно.

— Моник Бакстър… Лирой Еселман… Томас Браун…

След всяко теглене се чуваше вик или писък, или просто раздвижване в някой край на залата. Беше точно като да спечелиш от лотарията. Всяко дете, което чуеше името си, трябваше да излезе на подиума, където получаваше папка с документи за приемане, а после се връщаше в публиката под бурни аплодисменти.

Докато обявяваха имената, много хора си отбелязваха чертички върху лист хартия или брояха на пръсти. Аз седях между Джени и Нана. Напрежението, което и двете излъчваха, бе осезаемо.

В рамките на десетина минути лотарията започна да приближава края си. Стигнахме до номер осемдесет и две, осемдесет и три, осемдесет и четири… и тогава:

— Джанел Крос!

И ей така, внезапно, ние станахме част от онези, които скачаха и се прегръщаха, пометени от еуфорията на цялото събитие. Няма да се преструвам, че не бях развълнуван. Бях, и още как. Това бе страхотна възможност за Джени. Но още докато крачех към подиума заедно с нея, не можех да не обърна глава назад, за да видя какво правеше Ава.

Тя просто седеше на стола си и гледаше към пода, все едно нищо не се беше случило. Изглеждаше като изсечена от камък — поне външно. Бри бе преметнала ръка през раменете й и ми кимна да продължавам към сцената. Трудно ми бе да жонглирам с две коренно различни емоции.

Но може би — може би! — все още не беше късно да извадим късмет за втори път преди края на цялата церемония.