Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (90)

86.

Докато стигна до залата за разпити на четвъртия етаж, те вече бяха отвели доктор Крийм в отделна стая заедно с детектив Валенте.

Хайзенга, Д’Аурия и Джейкъбс седяха в края на Г-образния коридор на помещението, скупчени около лаптоп, за да гледат и да слушат разпита. Директорът Пъркинс явно бе казал нещо на Хайзенга по време на сутрешния брифинг, защото тя просто кимна и ми направи място на масата.

— Радвам се, че се върна — каза.

— Шини — обади се Д’Аурия и почука по екрана прел нас.

Усещах напрежението в групата. Не бях сигурен от колко време разпитваха Крийм, но нещо ми подсказваше, че нещата не вървяха добре.

Крийм седеше на алуминиев стол, завинтен с болтове към пода на стаята. Езикът на тялото му бе открит, с отпуснати встрани ръце и широко разтворени крака. На мен обаче ми изглеждаше престорено. Дори арогантно, сякаш се наслаждаваше на случващото се — или поне искаше да ни остави с такова впечатление.

Валенте си бе придърпал сгъваем стол и седеше с гръб към вратата. Помощната масичка в ъгъла беше празна, а единственият цветен крясък в стаята бе червеният паникбутон на стената.

— Доктор Крийм, разпознавате ли този подпис? — попита Валенте. Току-що бе измъкнал някакъв лист от папка тип „акордеон“ на пода и сега го обърна към Крийм, за да му го покаже.

— Това трябва да е един от моите формуляри за прием на пациенти — отвърна той.

— Да. За Дарси Викърс — каза Валенте.

— Виждам.

Валенте прибра формуляра обратно. Искаше Крийм да гледа него, а не листа.

— Последната й процедура при вас е била лифтинг на шията — каза. — Единайсет месеца преди да бъде убита.

— Платизмапластика, да — отвърна Крийм. — Много жалко. Върху нея направих някои от най-успешните си творения.

Не знаех каква точно бе целта му в момента, но аз бях свидетел на същия театър, когато игра голф в задния си двор. Последното нещо, което Илайджа Крийм искаше да си мислим, бе това, че е загрижен за всичко друго, но не и за себе си. И полагаше огромно усилие да го постигне.

Валенте се облегна назад и скръсти ръце. Усещах, че търпението му се изчерпваше.

— Доста съвпадения, не мислите ли? — попита той. — Бивша пациентка. Съседите ви в Палм Бийч…

— Ето, виждате ли? — каза Крийм с внезапно въодушевление. — Щяхте ли да задавате подобен въпрос, ако разполагахте с достатъчно информация? Не съм детектив, детективе, но дори аз знам, че не можете да повдигнете обвинение заради съвпадения.

Това ми прозвуча като да, виновен съм, но не можете да го докажете. Един от най-важните аспекти на всеки разпит е онова, което остава неизречено. А Крийм не казваше почти нищо. На него сякаш му харесваше ние да знаем какво е направил. Стига да стоеше от правилната страна на тънката граница, която сам бе поставил. Тази тръпка му доставяше удоволствие — самото убийство, но без да изключва и тази част.

— Добре — каза Валенте, сгъна стола си и го подпря на стената. — Нека ти задам друг въпрос. Ти ли уби Дарси Викърс?

— Да речем, че ми се ще да я бях докопал пръв — отвърна Крийм. — Това не е незаконно, нали?

— Ти ли уби Роджър и Анет Уетиг във Флорида? — попита Валенте.

Крийм се замисли.

— Същият отговор.

— Е, значи си ги убил — притисна го Валенте. — Това чувам аз.

Крийм изведнъж скочи на крака. Двамата внезапно се озоваха на сантиметри разстояние един от друг. Аз също скочих, но Д’Аурия вдигна ръка в знак да изчакам.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — каза Валенте.

— Виждаш ли това? — Крийм вдигна ръцете си помежду им. — Няма белезници. Не като първия път, когато се появихте изневиделица. Това означава, че не съм арестуван, а това означава, че не съм длъжен да стоя тук.

— Сядай! — излая Валенте.

— Не, нямам такова намерение — отвърна Крийм. — Готов съм да разговарям с адвоката си. Така че можеш или да ми дадеш телефона си, или да ме пуснеш да изляза от този смешен малък дрешник. И в двата случая този разговор е приключил.

Истината бе там, че Крийм знаеше как стояха нещата. Ние го подозирахме, но разполагахме само с косвени улики. Нямахме друг избор, освен да продължим да разнищваме, докато не открием малко повече кръв по ръцете на док гора.

Междувременно той щеше да тръгне оттук всеки момент, а ние не можехме да направим нищо, за да го спрем.