Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (97)

93.

Обадих се на Бри, докато пътувах с Валенте от „Логан Съркъл“ към Ем стрийт, където живееше Джош Бергман. Нямаше новини за Ава. На този фронт цареше зловеща тишина.

Междувременно трябваше да насоча вниманието си върху настоящата ми задача, ако успеех.

Обикновено отнема поне час да се свика S. W. A. T. отряд, но ние не разполагахме с толкова време. Затова сглобихме наш екип за операцията. В рамките на трийсет минути разполагахме с петима полицаи, обучени в тактически действия, и един старши полицай, които стояха в бойна готовност на паркинг по Уотър стрийт, на една пресечка разстояние от дома на Бергман.

Джош Бергман имаше скъп тавански апартамент на последния етаж в преустроена мелница, останка от индустриалния разцвет на Джорджтаун през 19 век.

Според наблюдателя ни, разположен върху покрива зад неговия, Бергман бе сам вкъщи.

След бърза консултация е капитан Д’Аурия се натоварихме в два обикновени бели товарни микробуса и потеглихме към сградата. Шофьорите спряха отпред, вратите се плъзнаха встрани и ние тръгнахме в колона към входа.

Освен шестимата полицаи от тактическия екип, групата включваше мен. Валенте и още двама детективи от „Тежки престъпления“ в Първи участък, и всички се точехме един след друг нагоре по триетажното стълбище към тавана. Освен това имахме полицаи около сградата, линейки в готовност и Д’Аурия, заедно с малък екип в мобилен команден център надолу по Уотър стрийт.

Ударният екип бе въоръжен с пушки АК-15 и пистолети SIG P226. Електрошокови пистолети и сълзотворен спрей се носеха задължително.

Държах глока си в ръка за пръв път от връщането ми на работа. Всички носехме и бронежилетки. Разполагахме с предостатъчно хора, за да задържим Бергман, но той вероятно бе въоръжен и опасен. А може би и малко безразсъден. Не беше изключено да се опита да стреля.

Когато стигнахме до площадката на третия етаж, старши полицаят от ударната група вдигна два пръста към двама от екипа си, които излязоха напред с двайсеткилограмовия таран, който носеха със себе си. Всички бяха оборудвани със слушалки, но по протокол радиосигналът бе забранен след влизането ни в сградата.

Отвътре се чуваше гласът на Бергман. Звучеше така, сякаш говореше по телефона.

— Къде си, по дяволите? Каза, че ще бъдеш тук преди час. — Звучеше тревожно и сякаш се движеше непрекъснато. Когато отново заговори, гласът му заглъхна към дъното на апартамента. — Не ме интересува — каза. — Просто… не, чуй ме. Просто ела тук. Веднага?

Това беше. Усетих как общият пулс на групата започна да се ускорява, когато старши полицаят започна безмълвно да отброява на пръсти — три, две, едно. Двамата полицаи начело отстъпиха назад с тарана и го стовариха върху стоманената входна врата на Бергман. Грохотът отекна надолу по стълбището. Вече нямаше нужда да се прикриваме.

— Екипи В и Д, в готовност — предаде старши полицаят по радиостанцията. — Лицето може да се опита да избяга.

След още два бързи удара с тарана вратата най-после се откъсна от рамката и зейна отворена. Ударната група изчака сигнала за влизане и нахълта в апартамента.