Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (31)

27.

Точно в осем и половина отекна електронният звън в чакалнята на долния стаж. Бергман почти винаги бе педантично точен и тази вечер не правеше изключение. Когато Крийм отвори вратата, отпред стоеше Бергман с изваяна като статуя блондинка, увиснала на лакътя му.

Носеше семпло едноцветно сако върху бяла риза с отворена яка. Неговата „униформа“, както я наричаше. Младата жена носеше МЧР — онзи вид Малка Черна Рокля, която казваше: „Аз съм сериозен модел, но нямам нищо против да те задоволя с ръка един-два пъти, докато се изкачвам към върха“.

— Е, бях ли прав? — попита Джош.

— Напълно — отвърна Крийм и ги покани да влязат. Прекрасно момиче сте, госпожице…?

— Лариса Суенсън, доктор Илайджа Крийм — представи ги Бергман, докато шареше с поглед из стаята. — Дали не ти се намира нещо за пиене тук, Илайджа?

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — каза момичето. Усети топлата й ръка в неговата и меката като кадифе кожа. — Господин Бергман твърди, че вие сте най-добрият.

— Господин Бергман е умен човек — отвърна Крийм и я погледна право в очите. — Джошуа, провери бюфета в мултимедийната зала в дъното на коридора.

Вече не помнеше името на момичето, но наистина я намираше перфектна. Обзе го познато усещане — пълзящият по гръбнака му адреналин, стягането на челюстите. Познато усещане, което го връщаше към живота. Беше се чувствал по същия начин през нощта на Дарси Викърс.

— Рецепционистката ми почива тази седмица — каза той на момичето. — По-късно ще оправим документацията, ако не възразявате.

— Да, да, разбира се — отвърна Бергман вместо нея, докато влизаше обратно в стаята с три чаши в едната ръка и кристална гарафа в другата. — Лариса? Илайджа? По едно питие?

— Не, благодаря — любезно отвърна момичето.

— Може би след това — каза Крийм.

— Както предпочитате. — Бергман си наля два пръста и се обърна към вратата на лекарския кабинет. — Тук, предполагам, нали? Вече дори не се опитваше да прикрива вълнението си. Чувстваше се малко странно, но същевременно и в приповдигнато настроение.

— И двамата ли… ще влезете? — попита момичето. На лицето й се изписа внезапна тревога, но Крийм я дари с най-добрата си професионална усмивка. Гаранция за успех.

— Това всъщност е в твой интерес, наистина — каза той. — Джош ще поеме плащането на всички процедури, както сигурно ти е казал. Но ако искаш да отложим консултацията, сега е моментът да ми го кажеш.

— Не — бързо отвърна момичето. — Нямам нищо против. — Звучеше така, сякаш искаше да убеди най-вече себе си. Висша форма на сляпа амбиция!

— Сигурна ли си? — попита Крийм, по скоро за забавление, отколкото от любезност. Той вече знаеше, че му е в кърпа вързана.

След няколко минути и тримата бяха в лекарския кабинет. Когато момичето излезе от съблекалнята, облечено в тънка синя болнична роба, Крийм стоеше и чакаше с клип борд в ръка, а Джош нетърпеливо наблюдаваше от стола на колелца в ъгъла.

— Е — каза Крийм и погледна към празния формуляр пред себе си. — Някакви идеи?

— Уголемяване на гърдите със сигурност — обади се Бергман. — Искам да дам на Лариса възможност да бъде ангажирана за фотосесии, модни ревюта, списания, всичко. Нали, миличка?

— Разбира се — отвърна момичето с поредната решителна усмивка.

Крийм остави клипборда зад нея и извади от джоба си показалка от неръждаема стомана.

— Добре, сега се изправи хубаво и постави ръце на хълбоците си — каза той, развърза робата й и отстъпи назад, за да я огледа, влязъл напълно в ролята си.

— Добра симетрия. Чудесна еластичност на кожата — каза. — Онова, което наистина се налага да направя, е един малък разрез сто тук.

Той използва показалката, за да посочи мястото под гърдата на момичето. Не за момичето обаче. За Бергман. Джош бе така любезен да организира тази симпатична домашна доставка. Заслужаваше си едно добро представление.

— Ето тук бих желал да направя разреза. Виждаш ли? — каза Крийм.

— Виждам — отвърна Бергман. Момичето само кимна.

— Но нека не си поставяме граници — продължи Крийм. — Да продължа ли?

— Задължително — каза Бергман и си наля още едно питие. — Кажи ми какво е мнението ти, Илайджа.

Крийм отстъпи встрани и притисна върха на показалката към добре оформените странични коремни мускули на момичето.

— Да речем, че искаме да направим леко прибиране на коремчето — каза той. — В такъв случай бих могъл да пробвам да вляза тук, а може би дори тук… — Той притисна коремните мускули под пъпа й. Там имаше по-голямо съпротивление, но това означаваше по-голяма отплата, по-голямо противодействие, когато острието на ножа потънеше там. — Нещо такова? — каза Крийм, привидно към момичето, но от ново му отговори Бергман.

— Да — каза той малко по-тихо от преди. — Нещо такова.

— А какво ще кажеш за бедрата? — продължи Крийм и насочи вниманието си надолу. — Няма да е прекалено, ако ги намалим мъничко. — Той плъзна показалката по поясния мускул и спря точно над бедрената артерия. Любимата му. — Ето тук бих искал да срежа. Точно тук.

— М-хм — каза Бергман. Момичето примигна няколко пъти. Вече изглеждаше смутена, което бе нормално на този етап.

— Трябва само да си запиша някои неща — каза Крийм и отново кимна към робата. — Можеш да се загърнеш, Джъстийн.

— Лариса — поправи го тя.

— Да. Съжалявам. Просто… толкова много приличаш на дъщеря ми. Почти като близначки сте.

Той остави показалката настрана и пристъпи към клипборда, оставен на плота зад нея. Там отвори едно чекмедже и извади нож номер осемнайсет. Идеален за дълбоки разрези, а изработената по поръчка дръжка създаваше усещането, че е продължение на собствената му ръка.

Може би трябваше да използва същия евтин нож за пържоли като предишния път. Знаеше го. Всъщност той бе точно тук, в чекмеджето, където го бе оставил преди половин час. Но с кожа като на момичето това би било кощунство, все едно да използваш бензинов трион за порцелан.

След това просто щеше да поправи работата си мъничко, за да прикрие следите си.

— Е, как мислиш, Джош? — обърна се Крийм към приятеля си. — Чу ли достатъчно, или да продължавам?

— Продължавай — незабавно отвърна Бергман. Очите му бяха вперени в скалпела, който доктор Крийм държеше в ръката си. Вече седеше абсолютно неподвижен, а гласът му звучеше като дрезгав шепот. — За бога, Илайджа. Продължавай. Моля те.

— Ти имаш ли нещо против да продължим, Джъстийн? — попита Крийм.

— Ъм… Лариса — повтори момичето.

— Шшш… — каза й Крийм. — Няма значение, Джъстийн. Просто стой и не шавай, бъди добро момиче. Ще приключим, преди да си усетила.