Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (76)

72.

До края на другия ден най-после получихме разрешение да посетим Ава. Съпругата на Сампсън — Били — бе достатъчно мила да дойде да гледа децата, а аз, Нана и Бри се качихме в колата и поехме към Куорлес стрийт в Североизточен Вашингтон.

Домът, в който бе настанена Ава, се намираше в покрайнините на един от най-лошите квартали в града. Представляваше преустроена еднофамилна къща, която сега се наричаше „Хауърд Хаус“. В момента се обитаваше от дванайсет момичета, заедно с управител, двама души денонощен персонал и двама почасови социални педагози.

Не очаквам чудеса от държавните служби в града и изпитвам огромно уважение към работата, с която тези хора са се нагърбили. И все пак трябваше да потисна истинските си чувства, когато прекосихме напукания плочник и позвънихме на вратата.

Вътре мястото ми напомняше за някои от колежанските ми квартири. Стари мебели, които не си подхождаха, протрит мокет от стена до стена, който изглеждаше така, сякаш е бил нов някъде около седемдесетте.

Няколко млади жени седяха пред монтирания на стената телевизор във всекидневната и гледаха „Съдия Джуди“. Чувах потракване на кухненски съдове някъде в далечината и телефонен разтвор на висок глас от горния етаж.

— Да, направих го. О, не! Не започвай пак, Ламар. Не си и помисляй пак да започваш с тези глупости!

Истината бе там, че Ава можеше да се адаптира към улицата не по-зле от тези момичета. Не се съмнявах, че би могла да се защити и дори да натупа някого, ако се стигнеше дотам, но мисълта, че сега тя живееше тук, ме правеше дълбоко нещастен. Бри и Нана се чувстваха по същия начин, съдейки по израженията на лицата им.

Най-после от дъното на помещението се появи жена на средна възраст, със сплетена на плитки коса. Вършеше ръцете си в кухненска кърпа, а на тениската, опъната от огромния й бюст, имаше портрет на Джеймс Болдуин, един от любимците на Нана. Избрах да приема това за добър знак — първия ни за деня.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Дошли сме да видим Ава Уилямс — казах.

Жената преметна кърпата през рамото си.

— А вие сте…?

— Ние сме нейното семейство — каза Нана. Усетих леко напрежение в гласа и.

— Приемното й семейство — тихо добави Бри.

— Стефани Гетман от Службата за закрила на децата и семействата каза, че можем да я видим днес след пет — казах.

Жената кимна и пое дълбоко въздух. Вероятно често й се налагаше да поема дълбоко въздух на работното си място.

— Ава днес имаше малко проблеми — каза най-после тя. — Моментът не е удобен. Може би ще е по-добре да дойдете утре.

— Тя тук ли е? — Бри хвърли поглед към стълбището, по което слизаше момичето с телефона.

— Дявол да го вземе, Ламар, какво искаш от мен? — каза тя в слушалката, но после спря между нас и жената, с която разговаряхме. — Може ли да отида до магазина?

Жената вдигна пет пръста, което значеше, че и даваше пет минути да се върне обратно. Момичето продължи към вратата и слезе по стълбите, ругаейки Ламар през цялото време.

— Съжалявам — каза жената и ни поведе към празната трапезария, която, предполагам, бе единственото възможно място за усамотение тук. — Както и да е… не. Ава не е тук в момента.

— За какви проблеми става въпрос? — попита Бри. — Ранена ли е?

— Ще се оправи — каза жената.

— Наркотици? — продължи Бри.

Жената замълча и погледна мен вместо Бри.

— Наистина не мога да говоря за това каза.

— Взела е наркотици — каза Бри. — Направо не е за вярване. От два дни е тук и вече отново се друса.

Опитах се да се намеся, преди Нана или Бри да кипнат и да ни навлекат неприятности.

— Можем да помогнем, ако ни позволите — казах. — Нека я изчакаме?

— Съжалявам — отвърна тя. — Времето за посещения изтича в седем, а тя няма да се върне преди това. Наистина трябва да се обаждате предварително.

Нямаше какво повече да направим. Известно време и тримата просто стояхме там, неспособни да тръгнем. Разочарованието ни беше огромно.

— Е, предайте й това — каза Нана през стиснати зъби и подаде металната кутия, която носеше, пълна с ореховите й сладки с шоколад, както и любимите на Ава лактови бонбони. — Настоявам абсолютно всичко от тази кутия да стигне до нея. Разбрахте ли ме?

— Не се тревожете, госпожо. Лично ще й я предам.

— Ей, госпожо, какво е това? — извика някой от всекидневната. — Нещо хубаво ли е? Мамка му, на мен никой нищо не ми носи. За кого са дошли тия?

Нана хвърли поглед през рамо.

— Мери си приказките, млада госпожице — каза. После се обърна и взе кутията от ръцете на управителката. Промених си решението. Ще ги донесем утре.

Управителката даваше всичко от себе си, наистина. Не познавам никого от системата за закрила на децата, който да не е претоварен с работа, зле платен и недооценен.

И все пак, докато напускахме къщата, бях абсолютно сигурен, че и тримата си мислехме едно и също ако искахме Ава да получи някакъв шанс за оцеляване, трябваше незабавно да я измъкнем от там.