Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (44)

40.

Тази вечер Джош Бергман заложи на семплия стил. Тъмни джинси, тениска с дълъг ръкав и безумно скучно сако от „Гап“. Важно беше да изглежда представителен, но нямаше никакъв смисъл да харчи много пари, за да го постигне. Така или иначе още тази нощ всичко щеше да отиде в огъня.

Той прибра дрехите за преобличане — истинските си дрехи — в куфара. Риза с щампа на точки „Иън Веларди“, панталон „Армани“, италианските мокасини по поръчка от Виченца, чифт бельо, както и часовника си — „Ролекс Събмаринер“.

За после.

Малко преди десет вечерта сребристото му „Ауди А7“ се появи от Уочър стрийт и влезе в оградения крайбрежен паркинг. Когато стигна до дъното, забеляза силуета на мъж, който стоеше облегнат на телената мрежа и гледаше към Потомак.

Бергман спря и свали прозореца на пътническата врата.

— Травис? — каза.

Момчето се обърна и приближи до колата.

— Ти ли си Бил? — попита.

— Същият — отвърна Бергман. — Влизай.

Той посочи към банковия плик на седалката, докато младежът отваряше вратата. Вътре имаше две банкноти по сто долара, но хлапето не провери. Просто го напъха в задния си джоб и седна.

— Хубава кола — каза.

— Нали? — отвърна Бергман.

Беше слабичък. Може би твърде крехък, но сладък, със секси усмивка и разстояние между предните зъби. Дрехите му бяха небрежно размъкнати — полузапасана риза и оръфани джинси. Ала яркозелените кецове „Найк“, лимитирана серия, го издаваха. Това момче очевидно изкарваше повече пари от приятелите си, които се бъхтеха в „Абъркромби“ или пицария „Парадизо“.

Бергман излезе от паркинга и пое на север, към Макартър. От стереоуредбата звучеше Елвис Костело. Pills and soap^[1]. Малко златни хитове в тон със страхотно то му настроение.

Известно време шофира покрай реката, докато си говореха за дреболии. Момчето беше от Мейн. Не беше гледал хубави филми напоследък. Смяташе, че „Мъмфорд и синове“ са просто жестоки.

Накрая хлапето пое въздух и се огледа.

— Къде отиваме? — попита. — Това направо си е… Мериленд.

— Наистина е Мериленд — отвърна Бергман. — Знам едно място. Нещо против да отидем сред природата? В профила ти не пишеше нищо по този въпрос.

Момчето сви рамене.

— Харесва ми сред природата — каза. — После положи ръка върху коляното на Бергман и се наведе да усили музиката. Както ти предпочиташ.

— Жестоко — каза Бергман.

Преди еднопосочния каменен мост зави наляво, за да излезе от Макартър, прекоси моста, после пое в обратна посока и продължи около километър по „Клара Бартън Паркуей“. Паркингът се намираше точно до пътя, но в ниското, така че предлагаше възможност за усамотение. Ползваше се единствено денем, при това рядко.

— Пристигнахме — каза той и угаси двигателя. — Хайде да се поразходим.

Ако хлапето бе започнало да се притеснява, поне не му личеше. Вероятно си мислеше за следващия чифт кецове, които щеше да си купи.

Излязоха от колата и се запътиха към гората. Бергман вървеше точно зад него по тясната пътека, пъхнал ръка в джоба си, и се опипваше през плата.

— Още нататък ли? — попита момчето.

— Всъщност спри точно тук — каза Бергман. Намираха се насред гората, между паркинга и канала в основата на хълма. — Тук е добре.

Момчето се обърна в тъмното и пристъпи към него. Протегна ръка и я притисна към слабините на Бергман.

— Човече. Ти си готов за действие, а? — попита хлапето.

— Готов съм — каза Бергман. — Наистина съм готов.

Момчето може би изобщо не видя оръжието. Бергман бързо отстъпи крачка назад, за да избегне пръските, и натисна спусъка.

Младежът се стовари на земята тежко, като претъпкан чувал. Бергман също се срути на колене.

Дойде ред на ножа. Той го заби — веднъж, два пъти, три пъти, бързо… после пак — четири, пет, шест… седем… осем…

Някъде след това спря да брои, замаян от нарастващата възбуда, докато накрая достигна финалната, разтърсваща експлозия от удоволствие — буквално и преносно.

Направи го. Отново.

Бергман залитна назад и се подпря на лакти. Дишаше накъсано. Панталонът му беше мокър отвътре.

Едно по едно сетивата му постепенно се нормализираха. Ето го и момчето на земята. Шумът от трафика по магистралата. Лек метален вкус в устата му.

Докато мозъкът му се избистряше, разумът му отново започна да работи. Не можеше да остане да лежи тук, разбира се. Трябваше да се раздвижи.

Издърпа момчето долу до канала, където изпразни джобовете му и го претърколи във водата.

После се върна на паркинга, отвори багажника и бързо се преоблече, а всичко останало прибра в торба за изхвърляне.

Когато отново седна зад волана и пое на юг към града, Бергман се чувстваше като прероден, че и отгоре. Не помнеше някога да се е чувствал по-добре през целия си живот.

А нощта беше млада. Време бе да продължи забавлението другаде.