Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (85)

81.

Джон Сампсън седеше в колата си, когато получи съобщението на Бри.

Държа Джудиче под око, влез сега, ако можеш.

Точно такава възможност бяха чакали. Вместо да продължи направо по авеню „Масачузетс“ към полицейското обучение, на което трябваше да присъства днес, той свърна вдясно по Кей стрийт и пое към Вирджиния.

Проверка в регистъра „Акуринт“ откри името Рон Джудиче в договор за наем на къща в Рестън за последните три години. Имотът бе собственост на строителен предприемач от околностите на Атланта, със седалище на компанията във Вашингтон, но никой от тези хора не разполагаше с интересна информация за наемателя си. Джудиче имаше прилична репутация, плащаше наема си навреме и изглеждаше нормален на хартия.

Самата къща бе изненадващо еснафска, при липса на по-подходяща дума. Сампсън я огледа набързо, подминавайки я е колата — семпла, малка, боядисана в грозно светлосиньо, разположена насред пренаселен квартал. Далеч не приличаше на дупка в земята, от която човек би очаквал да изпълзи боклук като Джудиче.

Сампсън натисна входния звънец — за всеки случай. Когато никой не му отвори, той слезе от ниската веранда и бързо заобиколи отзад. Нямаше кола на алеята, нямаше и гараж. Само миниатюрно, обрасло с шубрак задно дворче с ограда.

Ако имаше нещо тревожно в цялата картина, това бе липсата на резета по вратите на Джудиче. Липсваха дори щори и пердета на прозорците. На пръв поглед човекът явно нямаше причина да крие каквото и да било. Но това би могло да се провери само по един начин.

Сампсън измъкна от портфейла си шофьорската книжка и ловко отвори евтината ключалка на задната врата.

Не му отне много време да обходи първия етаж. Ключовата дума бе „празен“. В хладилника нямаше почти нищо, а до сгъваемата масичка за телевизора във всекидневната стоеше едно-единствено кресло с подвижна облегалка. Купчина вестници до входната врата, трупани в продължение на три седмици — Поуст, Ню Йорк Таймс и Ал Сабах, каквото и да значеше последното.

Той продължи нагоре по стълбите и откри три малки спални. Едната бе абсолютно празна. В другата имаше разтегателен диван и няколко купчини сгънати дрехи до стената.

Третата спалня изглеждаше като импровизиран кабинет за Джудиче. Имаше сгъваема маса, отрупана с пластмасови папки в различни цветове, и евтин принтер „Лексмарк“ на пода. Папките бяха пълни с вестникарски изрезки за почти всичко — от полицейско насилие до финансово планиране, поправка на автомобилни двигатели и дори зеленчуковата градина на Белия дом.

Цялата обстановка бе някак потискаща всъщност. Не беше трудно човек да си представи как Джудиче прекарва жалките си нощи тук, докато разработва конспиративните си теории и списва скапания си блог.

И все пак Сампсън се бе надявал да открие нещо, за което да се хване. Отне му още двайсетина минути да прегледа шкафовете, дъските на пода и отдушниците за всеки случай. Не откри нищичко.

Щом излезе навън и се запъти обратно към колата си, забеляза един от съседите. Възрастен мъж в панталони за голф, който изнасяше контейнера си за боклук на тротоара. Струваше си да опита. Сампсън се отби да вземе празен плик за документи от задната седалка на колата си и се запъти към съседа.

— Извинете — каза. — Търся Рон Джудиче. Бихте ли ми казали дали живее тук?

Възрастният мъж погледна към малката синя къща и поклати глава.

— Съжалявам. Знам, че е висок и с брада, но не знам името му.

— Описанието отговаря — каза Сампсън и вдигна плика. — Трябва да подпише това. Имате ли представа по кое време си е вкъщи?

— Трудно е да се каже. — Мъжът спря и се облегна на контейнера си. Имаше непогрешимото излъчване на самотен ерген — от онези, които обичат да говорят.

— Откакто старата дама и малкото момиченце се изнесоха, той просто влиза и излиза. Основно излиза.

— Сампсън кимна с все същото каменно изражение. Стара дама? Малко момиченце? Защо в проверката около Джудиче не се бе появило нищо такова? И защо те вече не живееха тук?

— Значи това е семейството му, така ли? — попита.

Мъжът сви рамене.

— Предполагам, че жената е бабата. Едра жена, дебела. Малкото момиченце беше много сладко обаче. На същата възраст като внучката ми, там някъде. Пет или шест, бих казал.

Съзнанието на Сампсън преобръщаше цялата информация, докато съседът говореше. Това обясняваше някои неща. Като например защо Джудиче би избрал такова място за живеене.

— Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия? — попита той, но тогава мъжът отстъпи назад.

— Синко, аз дори не знам кои са тези хора. Откъде бих могъл да зная къде са отишли?

— Така си е — съгласи се Сампсън. — Просто ще намина отново.

— Ако го видя, ще му кажа, че го търсите. Как се казвате? — извика мъжът, дока то Сампсън вървеше към колата си.

— Джо Смит — отвърна той. — Но не се тревожете за това. Реша ли да открия някого, изобщо не си поплювам.