Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (45)

41.

До полунощ Бергман бе успял да се върне в центъра на града, готов за следващата част от вечерта си. Паркира на ъгъла на „Седма“ и „Ди“, връчи ключовете на портиера и влезе вътре.

Триетажното фоайе на „Ули Мамът Тиътър“ гъмжеше от хора заради ежегодното благотворително събитие „Модата в борба срещу глада“. Цялото помещение бе обляно в жълта светлина, с яркорозови лъчи от сценични прожектори, които хвърляха пурпурни отблясъци из залата. Не беше особено приятно, но създаваше празнично настроение. От кабинката на диджея кънтеше салса и беше много забавно да гледаш как някои от големите костюмирани клечки в индустрията се опитват да изтръскат бастуните от задниците си на дансинга.

Бергман се отби първо на бара, а после си проправи път до третия балкон, откъдето най-добре можеше да се наслади на гледката.

— Джошуа! — изписка нечий глас веднага щом Бергман се появи на етажа. Той се обърна и видя чифт огромни червени устни да приближава към него, заедно с приятелката му Кики, прикрепена към тях.

— Добре дошъл! — каза тя и го целуна по устата. Как я кара моето скъпо момче? Не сме се виждали от цяла вечност и половина!

Бергман кимна към почти изпития розов буламач в чашата й.

— Май имам да наваксвам — каза.

— О, да — отвърна тя. — Така е, абсолютно. Гарт и Тина също ще се зарадват, като разберат, че си тук.

За разлика от Илайджа, неотдавнашните проблеми в пресата бяха вдигнали акциите на Джошуа Бергман. Сега той бе лошото момче на Вашингтон в сферата на стила и модата, както изглеждаше. Е, ако обувката е по мярка, защо да не я носиш?

Той глътна на екс разреденото си уиски и размаха чашата си към Кики.

— Би ли взела по още едно? — каза. — Трябва да се обадя по телефона.

— Бих — отвърна тя. — Но стой наблизо за Гарт и Тина. Ще ги доведа горе. Мисля, че Тина има кока, което е толкова ретро, че чак ми се гади.

Веднага щом тя изчезна, Бергман извади телефона си и избра първия номер за бързо набиране. Подиря се на парапета, загледа се в празненството и зачака Илайджа да вдигне.

— Джош?

— Защо винаги произнасяш името ми с въпросителна интонация? — попита Бергман. Нямаш ли доверие на дисплея си?

— Нямам доверие и на майка си, Джош. Защо да вярвам на телефона си?

Бергман обожаваше начина, по който просто потъваха в разговор. Илайджа се държеше така, сякаш не му пукаше; Джош се държеше така, сякаш му пукаше, а и двамата знаеха и кътните си зъби. Чувстваше се спокоен.

— Е, познай къде съм — каза.

— На някакво шумно място.

— Онова събитие, „Модата в борба срещу глада“. Трябва да дойдеш да пийнем по едно. Беше забележителна вечер.

— Ще си запазя поканата за друг път — отвърна Крийм. — Работя на бюрото си и не ми се иска да зарязвам всичко точно сега.

Бергман усети как от корема му се надига вълнение и напира като мехурчета към гърлото му. Излезе навън като кикот.

— Нека пробвам отново — каза. — Вечерта беше абсолютно забележителна, Илайджа, и имам предвид по начин, който само ти би могъл да оцениш. Мислех си, че би било хубаво да се видим и да пийнем по едно.

Илайджа не отговори и продължи да мълчи доста дълго време. Кики, Гарт и Тина вече се качваха по стълбите и Бергман вдигна пръст към тях в знак, че приключва след малко, а после се отдалечи навътре в мецанина.

— Илайджа? — каза. — Още ли си там?

— Тук съм — отвърна Крийм. — А ти трябва да укротиш темпото, приятелю. Това не е състезание.

— Не е и не може да бъде сравнено с нищо — каза Бергман. — Не е ли това част от цялата прелест? То е такова, каквото ние искаме да бъде. Също като живота.

Той усещаше адреналина или ендорфините, или каквото там кипеше във вените му, горещо като салсата на долния етаж. Дори направи няколко ритмични стъпки, докато говореха. Назад, напред, ча-ча-ча.

— Е, забавлявай се — каза Крийм. — Скоро ще ти се реванширам.

Бергман се усмихна.

— Надявам се, че това е двойна двусмислица — каза. — Защото, само за протокола, Илайджа — ако това наистина бе състезание, аз щях да съм го спечелил, поне на този етап.

— Лека нощ, Джош.

— Обичам те, Илайджа. Доскоро.