Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (16)

12.

За три дни не стигнахме доникъде. Нямаше никакъв съществен напредък около убийствата на Дарси Викърс и Елизабет Райли, а телефонното обаждане от Сампсън, което непрекъснато очаквах, така и не пристигна. Просто усещах как случаят ще си остане неразгадан.

И тогава, в онази съботна сутрин, настъпи развитие. От най-лошия вид. В Джорджтаун изникна нов труп.

Бях вкъщи, когато получих обаждането на старши полицай Хайзенга. Искаше да продължа да действам в същата посока и да наблюдавам това убийство заедно с другите две. Номерът бе да огледам местопрестъплението непредубедено, без да го сравнявам с нищо. Понякога, ако тръгнеш да търсиш връзка, започваш да виждаш това, което искаш да видиш, вместо онова, което е там в действителност.

Поех по „Пенсилвания“, после по Ем стрийт в посока „Кий Бридж“. Паркирах точно под моста. Няколко патрулни коли вече бяха пристигнали, а полицаите бяха обадили външен периметър с жълти ленти през Уотър стрийт и покрай южната страна на „Потомак Боут Клъб“.

Същата сутрин служител на клуба открил тялото на момчето, заседнало под един от доковете им. Някой вече го бе издърпал на брега и го бе оставил там, върху тясна ивица затревена пръст, точно зад сградата, обшита с фасадни дъски в бяло и зелено.

На пръв поглед трупът представляваше шокираща гледка, дори за мен. Видимата причина за смъртта бе изстрел в лицето, с грозна, широко отворена входна рана, която подсказваше, че е бил прострелян отблизо. Трудно бе да се прецени до каква степен водата беше отмила барутните обгаряния и точиците, но около останките от скулата му все още имаше няколко тъмни петна. Под липсващата плът се виждаха два оголени строшени зъба и това придаваше на устата му гримаса, сякаш все още го измъчваше болка.

Но това не беше всичко. Джинсите му бяха покрити с тъмни петна по бедрата и слабините. Имаше поне пет или шест разръфани дупки в плата на крачолите му, видимо групирани в областта на гениталиите. Мисълта за това какво се бе случило с горкото хлапе, будеше ужас. Можех само да се надявам, че първо е бил застрелян, а после наръган. Макар че не беше голяма утеха.

Най-потискащата част бе възрастта му. Изглеждаше на не повече от осемнайсет, а подгизналото му яке от училищна униформа имаше лого на „Сейнт Катрин“ — частна гимназия в Северозападен Вашингтон. Как се бе озовал тук в това състояние, можех само да гадая.

Имах само едно несъмнено предположение — престъплението бе извършено в пристъп на гняв, вероятно към самата жертва, но може би и от чувство на омраза на убиеца към самия себе си. Осакатяването би могло да бъде признак за това, но не задължително. Така или иначе нашият извършител очевидно е имал демони за прогонване. Нямаш нужда от пистолет и нож, ако целта ти е единствено убийството.

Всъщност имах чувството, че този убиец реализираше всичките си идеи наведнъж — наръгване с нож, разстрел, удавяне. Но защо? Какви нужди задоволяваше по този начин?

След като огледах трупа и попих всички подробности, нахлузих чифт ръкавици и проверих джобовете на момчето. Бяха празни, но все пак открих име — Смит, — щамповано на гърба на якето му. Веднага докладвах информацията по телефона.

Не чаках дълго за отговор. Няколко минути по-късно ми се обадиха от нашия Оперативно-тактически център е ме уведомиха, че прели два дни осемнайсетгодишен ученик от последния клас в „Сейнт Катрин“, Кори Смит, с обявен за издирване от родителите си. 185 см, руса коса, малко родилно петно на дясната китка. Да, да и да.

— Имате ли адрес? — попитах дежурната служителка.

— Вече е изпратен на телефона ти — отвърна тя.

И двамата знаехме какво трябваше да направя сега.