Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (33)

29.

Когато телефонът у дома звънне в два сутринта, шансът някой да е мъртъв, се увеличава многократно. Единственият въпрос е чий телефон — моят или на Бри. Тя е в сектор „Престъпления, свързани с насилие“ на Главното полицейско управление, а аз — в „Тежки престъпления“.

В тази конкретна нощ събуждащото обаждане идваше от моята страна на леглото. Старши полицай Хайзенга ме запозна с подробностите още преди да съм се събудил напълно. Имахме още един труп, този път в Рок Крийк Парк. Жена. Бяла. Множество прободни рани. Отрязана коса.

Поредната Дарси Викърс.

— Веднага тръгвам — казах аз на Хайзенга и станах от леглото със свит стомах. Ако това убийство бе такова, каквото изглеждаше, вече имахме съвършено нов аспект на един и бездруго заплетен случай.

Когато тръгнах надолу по стълбите няколко минути по-късно, с изненада видях в коридора отблясъците, които телевизорът хвърляше от всекидневната. Нана си имаше телевизор в спалнята, а всички деца, доколкото ми бе известно, спяха.

Влязох в дневната и открих Ава, заспала на дивана. Беше клюмнала в седнало положение, с дистанционно в ръка и наведена напред глава. Все още беше облечена и обута с новите велурени ботуши, които Бри съвсем наскоро й бе купила.

Или може би отново се бе облякла. Нима се бе измъкнала тайно навън през нощта?

— Ава, трябва да отидеш да си легнеш — казах аз и сложих ръка на рамото й, откъм гърба.

Тя не помръдна.

— Ава? — Заобиколих дивана и я разтърсих. — Ава! — Тогава тя се размърда, но едва-едва. Повдигна леко клепачи и ме погледна така, сякаш не ме познаваше.

— К’во ста’а? — попита тя почти неразбираемо.

— Ава, надрусана ли си? — тревожно попитах аз. Когато включих лампата до дивана, тя вдигна ръка, за да прикрие лицето си. — Дай да видя очите ти.

— Не съм надрусана — отвърна тя и се обърна настрана.

Ала аз нямах време за игрички. Седнах до нея, улових я за раменете и я обърнах към себе си.

— Погледни ме — казах. — Веднага.

Очите й не бяха кървясали, както очаквах, но зениците й изглеждаха малки, което може би беше още по-лошо.

— Ава, какво си взела? — попитах.

— Нищо.

— Окси ли? Или нещо друго?

Оксиконтинът е скъп, но има и много евтини — и по-опасни — имитации на наркотици, които се разпространяват навсякъде. Ава бе на четиринайсет — достатъчно голяма, за да си набави всякакви забранени субстанции на улицата, особено с минало като нейното. Малкото нейни приятели, за които знаех, бяха улични хлапета, с които преди се е мотаела около „Сюърд Скуеър“. Там ли бе ходила тази нощ?

— Какво става тук? — попита Нана, която внезапно изникна от коридора. Нейната стая е на първия етаж, освен това спи по-леко от всеки друг на този свят.

Ава се изскубна от мен и седна в другия край на дивана.

— Той казва, че съм направила нещо, което не съм. Защо винаги трябва да си мисли, че правя нещо лошо, дявол да го вземе?

— Мери си приказките — каза Нана. Тя се настани помежду ни и се обърна с лице към Ава. — Какво е това, което не си направила, миличка?

— Той дрънка, че съм надрусана, но аз не съм.

— Той казва — поправи я Нана, вероятно защото не можеше да си мълчи.

— А защо не си в леглото по това време? — попитах. — Излизала ли си?

— Виждаш ли? — каза Ава и ме посочи. — Той никога не е доволен от мен.

Погледнах към Нана, чувствах се повече от безпомощен. Имах ново убийство за разследване и не можех да чакам повече.

— Ще извикам Бри — казах.

— Не. Остави я да спи. Ще заведа Ава да си легне в моята стая и ще я наглеждам — отвърна тя и хвърли поглед към ключовете и вратовръзката в ръката ми. — Ти очевидно бързаш за някъде.

Нана мрази работата ми през по-голямата част от времето. Но защо ли внезапно ме завладя усещането, че в случая аз съм лошият?

— Нана… — казах.

— Просто тръгвай.

Погледнах Ава още веднъж. Дали просто беше сънена, или имаше нещо друго?

— Ще се прибера сутринта, веднага щом мога — казах. — Тогава ще поговорим за това.

Нана завъртя очи към тавана, но не отговори. Едва когато стигнах почти до входната врата, я чух да казва зад гърба ми:

— Вече е сутрин.