Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (108)

104.

Не вярвам, че бог е отмъстителен, ще кажа само, че през тези първи няколко часа се чувствах безкрайно объркан. Как бе възможно да се случи нещо такова? И защо? Най-вече — защо?

Аз ли бях направил нещо, за да стоваря всичко това върху себе си? Или върху семейството си?

Или върху Ава?

Това не е въпрос, който си задавам твърде често — или лекомислено. Но не можех да отрека факта, че — малко или много — всички избори, които бях направил, ме бяха довели дотук. Вече никога няма да разбера дали съм можел да направя нещо различно, за да го предотвратя.

Джени и Али приеха новината много различно един от друг. След като всички седнахме и поговорихме, и си поплакахме заедно, Джени се оттегли. Каза, че иска да помисли насаме за това в стаята си. Позволихме й го, разбира се.

Али остана при нас. Според мен той бе достатъчно голям да разбере какво се бе случило, но твърде малък, за да е изпитвал нещо подобно. Същата вечер дълго му четох книга преди заспиване и държах ръката му в тъмното, както ме бе помолил.

— Чак докато заспя — каза. — Чу ли, тате?

— Дадено, приятелче — отвърнах аз и стоях плътно до него, докато бавно се унасяше в сън.

Не бях сигурен за кое от децата ми ме болеше най-много сърцето. За всичките, предполагам. И за Ава.

Когато се обадихме на Деймън, той заяви, че ще се прибере у дома на другата сутрин, още с първия автобус. Казах му, че няма нужда да го прави, ако не иска, но бях доволен, че настоя. Чувствах, че в този момент е редно да бъдем заедно.

Нана си легна рано, но двамата с Бри стояхме до късно на тавана и си говорихме с часове. Част от мен би искала да каже, че все още не мислех за разследването на този случай, но си го мислех. Бри също. Бяхме толкова дълбоко въвлечени в издирването на Ава, та ми се струваше, че вече имахме подробен план на местата, където да започнем с въпросите.

— Някой й е давал наркотици, някой й е причинил това… който и да е той, ще го открием — каза Бри. — И ще си плати, Алекс. Можеш да си сигурен в това.

Бри бе най-силната от всички ни в онази нощ. В известен смисъл тя бе станала оста на нашето семейство, за която дори не сме знаели, че липсва, преди да се появи. Обиквам я повече всеки път, когато се замисля за това.

— Благодаря ти — казах й. — Благодаря ти, че си моя съпруга. И че се появи в живота ми точно когато имах най-голяма нужда от теб. Не знам дали щях да успея да…

— Разбира се, че щеше да успееш. Успявал си години наред. Но съм доволна, че сега и аз съм тук. Обичам те, Алекс. Обичам това семейство. И това никога няма да се промени.

Когато най-после легнахме, се любихме и дори си поплакахме още малко, докато накрая се унесохме, притиснати плътно един до друг.

Чак докато заспим, точно като Али.